Вчера бях сред тях – хората на предела на третата възраст. Събраха се пред храм-паметника “Александър Невски”. Веднага стана ясно, че целта им е да обявят за пореден път, публично протеста си срещу недоимъка, който мъти старините им. Стояха на групички – неми и примирени, посивели и пожълтели от времето, носещи в душите си спомена за съзиданието на своята младост, което днес се изправяше срещу тях със силата на новия си мащаб – обединилото се и обединяващото се човечество. Говорителят им – Сашо Радев, опияняващ се от собствената си риторика и с присъщия си площаден хумор, гръмко изразяваше пренебрежението на присъстващите към местната администрация и визираше европейските структруктури, интерпретирайки минали и настоящи събития от обществения и политическия ни живот. Бе прочетен и отговорът от Министерския Съвет, че внесеното от пенсионерите искане за увеличаване на пенсиите от 01.01.07г. е дадено, където трябва. Силите на реда бяха на мястото си, за да зададат с присъствието си някакъв порядък в избухналата стихия на протеста… Йоло Денев обяви дневния ред на протеста за следващия ден, а аз се взирах в безизразните лица на събиращите се сенки. Протест ли? Та това са хора, които нямат сили да протестират… Те са тук, сякаш да потърсят нещо загубено, нещо, което им е принадлежало и им се е изплъзнало по някакъв скрит начин от полезрението, за да го видят сега изправено срещу себе си като примесено с отвъдността и умножаващо старческото им безсилие.
Попаднах на Богдан Богданов – член на Управителния Съвет на “Национално Гражданско Обединение България”, който започна да ме запознава лично с някои от протестиращите, разказвайки данни от биографиите им. И ставаше нещо невероятно – сенките оживяваха, тяхната безличност се стопяваше, за да изплуват хората, построили съвременния свят… От митинга отидох с Богдан при Никола Куков – Председател на “Национално Гражданско Обединение България”, който ни прие радушно и ни предразположи към обстоен разговор. Естествено беше най-напред да говорим за съдбата на хората, поставени в неравностойно положение, за необходимостта от незабавни мерки и то от страна на ръководството на Националното Обединение, за тяхната защита чрез изграждане с наличните възможности на мрежи за социална защита. Споделих опита си в тази насока, с разбирането, че чрез тези усилия, ще трябва да се търси съдействието на администрацията, както и да се упражнява организиран натиск върху нея за решаване на назрели проблеми на тези слоеве от населението. Щом има проблем, усилията трябва да бъдат насочени към неговото решаване, а не проблемите на хората да бъдат използвани за водене на някакви игри по познати, но вече остаряващи сценарии.
Информирах двамата си събеседници за материалите, които публикувах в Интернет през последните три дни, за необходимостта от прецизиране на ръководните документи на “Национално Гражданско Обединение България”, за издигането на философията на прагматизма като мирогледна ориентация на тази формация, даваща възможност да се влезе в диалог със света, за да се върви и към постигане на национално консолидиране. Разговорът ни показваше необходимостта от конкретни практически стъпки, чрез които би могло да се говори за обединяване на различните организации в страната, но чрез обръщане с лице към отделния човек и не, за да му се дава подаяние, а за да получи възможността сам да си решава проблемите. Но хората, излезли днес на протест, се нуждаят от грижи, от създаване именно на социална мрежа за защита, защото те самите вече не са в състояние да си помогнат в глухата изолация, в която се намират и проблемът далеч не се свежда само до пари. И не тези хора ще правят националното ни единство, а постигнатото национално единство ще се изрази във възможността да се промени тъжния дъх на старостта им. Тогава кой трябва да се обедини и как е възможно да стане това? Става въпрос за българската интелигенция, израстваща от средите на дребния и средния бизнес, която, за да започне да работи в името на националния ни интерес, ще трябва преди това тя самата да се обедини, а това обединение пък е въпрос на възникналата нова социалност, която се носи от този слой на населието и който слой може реално да се обединява за постигане на някакво развитие.
Пишейки тези редове, си спомням и за срещата ми в град Пловдив с автори, публикуващи творбите си в Интернет и неволно се замислям над въпроса за връзката между поколенията, за самата нагласа, възможност и способност на младите хора, на подрастващата интелигенция, да погледне сериозно на живота, да види проблемите му, да поеме отговорността за собственото си личностно развитие, да надрастне равнището на собствените си инстинкти, да направи нещо за другите – за тези, които в залеза на своя живот им оставят цял един нов свят, но сами днес са в лапите на коварното отчуждение, преживявайки се в създадения от тях самите свят като чужденци.