Усещаш, че ме има някъде, как всичко в теб към мене се стреми... с очите си не можеш да ме видиш ти, с ръце да ме докоснеш, пак не можеш... и затова с душата си ме потърси...
...
Къде изчезна... потърси ме... Не ме ли помниш? Аз съм твоята Мария! Аз бях до теб преди да се родиш... ти беше там, изгубен в безвремието и безкрая... и беше сам... и беше толкова студено... Тогава взех те в себе си... ти беше в мен и аз бях в теб, и с теб създадохме Живота. Не си ли спомняш мен, Мария...?
На небитието от мрака те изведох и заедно с теб дойдохме в този свят. Аз помня колко много те болеше, а моята болка спомняш ли си ти...? Когато очите ти откриха Светлината, ти всъщност мен откри, мен, същата Мария... А може би, едва тогава ме позна. Аз бях твоя майка и сестра, и твоята жена... Това не може да не помниш...!
И по небето аз за теб звездите пренареждах, във фигури на никой непознати и с тях съдбата твоя аз чертаех... Аз бях Вечерницата и всяка нощ за тебе аз умирах, потъвайки в морето от твойте ...