...

Къде изчезна... потърси ме... Не ме ли помниш? Аз съм твоята Мария! Аз бях до теб преди да се родиш... ти беше там, изгубен в безвремието и безкрая... и беше сам... и беше толкова студено... Тогава взех те в себе си... ти беше в мен и аз бях в теб, и с теб създадохме Живота. Не си ли спомняш мен, Мария...?

На небитието от мрака те изведох и заедно с теб дойдохме в този свят. Аз помня колко много те болеше, а моята болка спомняш ли си ти...? Когато очите ти откриха Светлината, ти всъщност мен откри, мен, същата Мария... А може би, едва тогава ме позна. Аз бях твоя майка и сестра, и твоята жена... Това не може да не помниш...!

И по небето аз за теб звездите пренареждах, във фигури на никой непознати и с тях съдбата твоя аз чертаех... Аз бях Вечерницата и всяка нощ за тебе аз умирах, потъвайки в морето от твойте болки и сълзи... Зорницата пак бях аз... и пак от същото море се раждах, за тебе Слънцето за да извикам, да може пътя ти да освети... Безкрайно много пъти си ме виждал... Това бях аз, бях твоята Мария.

А нощем, когато ти заспиваше, молитви аз за теб редях... билки и треви събирах, за да лекувам с тях душата ти, когато те болеше.

И бидейки Мария, аз бях водата и морето... и защото от водата те родих, Живота, това бях аз, бях твоята Мария. Усещаш ме във себе си, нали...?

И когато ти умираше на кръста, от човешкото безумие роден, отново бях до теб...

Аз бях Мария, Мария Магдалина и другата Мария... спомняш си, нали?

Тогава с миро те аз помазах и със сълзите си аз раните по теб измих и във Живота пак те върнах, извиках те при себе си отново, защото Живота, това съм всъщност аз, аз - твоята Мария. Все още ли не вярваш и в това...?

Аз бях Изида и Астрата, и Деметра, и макар и неродена, аз теб родих, защото те обичах... Обичай ме и ти... Едва тогава злото ще си иде и всичко ще се промени...

Аз винаги била съм с теб,

във себе си ме потърси...