Човекът поиска да бъде част от тълпата, да реагира като тях, да се смее на същите неща като тях, да бъде жесток като тях, да обича и мрази като тях. Само че каквото и да стореше, гледаха го с насмешка, отбягваха го, понякога срещаше и отвращение в очите им. Но защо? Нали ужким те правят същите деяния, а на тях им се радват, пляскат им с ръце, и са заедно. А той протяга ръка напред и вместо одобрение получава плесник. Нали това беше условието - да постигне тяхното равнище на общуване, да се смее на техните шеги, да се облича като тях. Мислеше, че нещо ще се промени, мислеше, че неговото различие е бреме, което срамно ще носи ако не се смеси с тълпата, че трябва да изкорени своята индивидуалност, да търси комерсиалното и да се впише в него така, че да го обичат всичките, да го ценят. Вместо да превърне в сила и обаяние това което го различаваше и да намери хора които да ценят това негово различие, той се стремеше да го претопи чрез пошлото, недостойното, смяташе че смесвайки бъдейки като останалите ще покрие като гореща лава и хората щяха да забравят, че той е различен.
Има една поговорка, която гласи, че една жаба видяла как подковават коня и вдигнала крак и нея да подковат. Така и човекът - жабата в него искаше да бъде подкована, както коня, но дали ще му бъде удобно, дали ще може да подскача, така както само тя може, тази подробност, се изгуби някъде в далечината на неговото съществуване.
Ами ако бяха сложили подкова и на жабата, дали тя се превръща в кон? А ако подковем всички жаби, кой ще се погрижи в хранителната верига за комарите…
Човекът искаше да бъде като другите за да бъде сред другите, но дали на другите им трябва себеподобен? Да, те са жестоки, докато те издигат и вече си под нозете, докато си техния бог изведнъж си никой, защо да си с другите тогава? Защото човекът преди всичко е социално същество, има нужда от контакти. Избързва като се опитва да подражава на чуждата идентичност, като загърбва своята, дали защото се срамува от себе си, или просто за да не бъде отблъснат и пак да остане сам.
Човекът преди всичко не трябва да забрави да бъде себе си, да бъде индивидуален, само така може да бъде оценен, колкото и наивно да звучи. Само тази негова идентичност е неговата спасителна сламка, в търсене на пътя към себе си и другите.
Единственото, което ни трябва е човек, който да ни хареса именно заради това наше различие, а може би той има същото това различие, което го оприличава с другия…
Човек се чувства добре сред себеподбни, различните за него са заплаха, която трябва да бъде елиминирана. Оказва съпротива срещу тези различни, жесток е а понякога и състрадателен.
Да бъдеш различен - нож с две остриета. Да бъдеш като другите е идеал и заплаха. Идеал, заради измамната обич и признателност, която съзираш отдалече, но слееш ли се с тълпата, ставаш никой, губиш своята индивидуалност, непотребен, стъпкан, ограбен душевно. Човек преди всичко трябва да обича себе си такъв какъвто е, все някъде във вселената ще открие тези, които го приемат безрезервно, но дали това е илюзия… Дали не е илюзия, заради която част от нас живеят.
© С обич от мен за вас Все права защищены