"Един човек трябва да е обичал и да е бил обичан поне веднъж в живота си…" Красиви думи, след които следват болезнени въпроси. Какво кара хората да предпочитат болката от любовта пред самотата, а други да се отказват от тръпката на любовта в името на самотата? Кога разбираме, че обичаме и как осъзнаваме, че е дошъл краят? Защо, в крайна сметка, всичко се свежда до противоположности – връзка-самота, любов-безразличие, щастие-болка… защо си задаваме най-важните въпроси само и единствено тогава, когато вече сме изгубили смисъла да открием отговорите…? За да осъзнаеш и изпиташ истинската болка от самотата, трябва да си изпитал щастието преди това. Тези, които не са обичали, са блажените слепци, които едва надушват съсипващия спомен, който прогнива в сърцето на разлюбения. Не казвам, че те не са тъжни, напротив – хиляди пъти бих предпочел да умра с болката на самотата, отколкото цял живот да не разбера каква сладост е истинската любов. В началото всичко започва с плановете… планираш и си изграждаш очаквания… в тях се корени рецептата. Всяко очакване е нож с две остриета – от една страна това те привързва, настройва твоето мислене и се чувстваш все по-сигурен в отношенията си с човека до теб. Планираш живота си с човека до теб и така, в една или друга степен, се ангажираш… усещаш онази нужда точно той да бъде до теб… Другото острие на ножа е разочарованието. Всички онези мечти, които градиш, в един миг се сриват… и ако това те повлече надолу, нищо не може да те спаси. В тези моменти изпитваш самотата подсъзнателно, изгубил си Него или Нея вътре в себе си… луташ се в празнината на лъжливи надежди, а липсата на очаквания заличава трезвото ти виждане за бъдеще…. И си задаваш въпроса: „Ама защо? А втори шанс…?”, а място за втори шанс има само за малцината, които са запазили пламъка в себе си… които не са спрели да мечтаят дори след като са видели как всичко, което са градили, рухва пред очите им с така баналното: „Съжалявам…”. И в цялата тази история с плановете и очакванията трябва да се има нещо предвид… нещо, което човек осъзнава с годините – колкото по-млад си, толкова си по-склонен да планираш и да очакваш… остарееш ли, губиш желанието и способността си да се нагаждаш – няма надежди, защото няма цел. Връзките са рутина, жалка форма на подкрепа, която само подлепва треските от миналото. Ако човек не успее да асимилира любовта докато е млад, то той никога не би я открил след години… а дори и да я открие, тя ще бъде суха, без емоции… ще бъде съвпадение и напасване, едно така спокойно вмъкване в чужд свят, който е залинял от спокойствието и сигурността… няма пламък, няма страст, интрига и конфликт, а те са онзи морфин за любовта – опияняват и носят еуфорията, носят щастието и искреното желание за живот. Зрелостта е пагубна за истинската любов… човек може да я носи в себе си за цял живот само ако я запази от младините си… ако още тогава е открил своите цели и се е нагодил спрямо другия… наредил е пъзела, макар и труден… но с една пълна и красива картина.

Самотата в своята същност е страх. Страх и слабост… и, когато човек се стреми към самотата, той се крие в своя страх, прикрива безсилието си. В отношенията никога няма сигурност – никога не можеш да си сигурен, че даден човек ще е до теб за цял живот… абсурдно е! Слабостта е в това да се поддадеш на волята на чистото си съзнание, без да послушаш сърцето… защото сърцето обича риска… макар и той да го убива, сърцето живее само когато бие силно и горещо… остане ли тихо и спокойно в сигурността и безгрижието на безсмислието на самотата… то започва да умира… изпитва тихата болка на безразличието… не ражда мечти… няма надежди… единственото, което го крепи е животът… празен и самотен.

Самотата изправя неизбежно човек пред избора: новото или старото. Дали миналото ще си остане минало, дали ще избледнее като жалък спомен от живота или ще се опиташ да се върнеш към него… към старата любов. В една връзка, в една истинска любов, щастието е като при играта на Белот – дори да си с лоши карти си готов да играеш, защото не играеш сам, защото имаш партньор, а крайният резултат е сборът от вашата съвместна игра… не от неговите карти само, или от твоите… а от отбора, от връзката.

Защото в крайна сметка „Един човек трябва да е обичал и да е бил обичан поне веднъж в живота си”… и, ако го изгуби, не бива да лежи в самотата, не бива да жертва усилията си в опити да открие нова, по-красива любов, а да помисли по „теорията на самотата”, да открие отговорите на въпросите, с които заспива през първата истински самотна нощ от своя живот…