Ще ти разкажа една история. Това е история без име, покълнала в лявата част на Луната. Където ветровете миришат на пясък и водорасли, където думите са объркали всички значения. Там, на това място, болката не съществува. На това място сърцето ми спира и съм само трепет от докосване. Това място дълго търсих, прелиствайки дните, номерирани в утре, днес, вчера... Денят утре подготвя сърцето ми дълго, напряга всяка мисъл с очакване, което по-често не се случва. Виж, днес е друго нещо, тишината се слива и догонва някакъв скрит импулс, заровен под пластове познати неща. Тук нещата винаги стигат пътя... А сега идва вчера, нещо, което винаги облизваш с език по устните, защото е сладко, отново и отново, да си част от вчерашното чудо... Тъжно нещо е вчера, но то не престава да гъделичка смаяното утре. Да пълни часовете с очакване, като огромен балон с хелий, който да разходиш по голото рамо на днес и да оставиш малки влажни следи по яката си. О, моята яка, тя знае, толкова много и крие начертанит ...