Ще ти разкажа една история. Това е история без име, покълнала в лявата част на Луната. Където ветровете миришат на пясък и водорасли, където думите са объркали всички значения. Там, на това място, болката не съществува. На това място сърцето ми спира и съм само трепет от докосване. Това място дълго търсих, прелиствайки дните, номерирани в утре, днес, вчера... Денят утре подготвя сърцето ми дълго, напряга всяка мисъл с очакване, което по-често не се случва. Виж, днес е друго нещо, тишината се слива и догонва някакъв скрит импулс, заровен под пластове познати неща. Тук нещата винаги стигат пътя... А сега идва вчера, нещо, което винаги облизваш с език по устните, защото е сладко, отново и отново, да си част от вчерашното чудо... Тъжно нещо е вчера, но то не престава да гъделичка смаяното утре. Да пълни часовете с очакване, като огромен балон с хелий, който да разходиш по голото рамо на днес и да оставиш малки влажни следи по яката си. О, моята яка, тя знае, толкова много и крие начертаните с нокът по стената тайни. Това са дните, които живея, оставили част от мен на прашния път на Живота. Без табели, които да очертават правилната посока. Следвам вятъра, той ме води, хванал ръката ми мълчаливо. Вярвам му толкова много, че понякога се страхувам. Ами, ако спре. Ей така, изведнъж, без предупреждение. Какво ще се случи, как ще стигна, как ще намеря посоката. Непременно трябва да го питам, преди да спре да духа. Какво се случва, когато си отиде. Въпреки че може би, знам отговора. Странно нещо сме хората, вместо да се наслаждаваме на кратките моменти щастие, все мислим за края. Хей, случи се, той ми отговори. Ще ми остави части от дъха си, докато стигна. Така никога няма да се загубя. Дишам с вятъра, това е мястото...