Днес... и нямам предвид 10-ти, 18-ти или 23-ти ноември, октомври, декември или януари, а днес като понятие за неопределен период от време, някак безкраен, безчувствен... Времето, може би самият сезон навява в мен всичко онова, скрито така дълбоко в съзнанието ми. Напомня със скърцащия си звук в гърдите ми, че е там, че само чака удобен момент да излезе на повърхността и да ме сломи, да ме накара да се разложа в него, да рухна... И толкова е дразнещо понякога, и все си мисля, че ще се предам на всички бушуващи в мен емоции, но някак накрая на последната глътка чист въздух намирам сила в себе си, незнайно откъде, и устоявам...
А вечер е най-трудно... Точно в момента, когато оставам сама с обърканите си мисли и спасението в лицето на съня така и не идва, а така го искам... и така го чакам... всяка нощ. И питам се докога ще успявам да откривам онази сила в себе си и дали тя расте с всеки ден, напук на всичко? И защо точно тогава нямам с кого да говоря, да излея цялата помия, насъбрала се с времето, със силата на думите, на своите и ответните, от които, знам, така олеква? А дали, ако имах този някого, щях да го накарам да слуша, щеше ли да вкуси болката ми, за да я направи своя, щеше ли да ме разбере? А дали няма да е толкова далеч от мен, потънал в собствените си трагедии, за да успее да осъзнае моите?
Толкова въпроси...
А така ми се иска някой да ми каже „липсваш ми!”, но не просто така от куртоазия или за да погали егото ми, а казвайки го, да усетя в очите му всяка минута, в която не съм била до него! И така ми се иска да повярвам на тези очи, за да потъна в дълбините им...
Както казва моя приятелка: „Имам толкова много обич в себе си, просто няма на кого да я дам!”. Може би и аз съм така, а може би има на кого да я дам, но се страхувам да го направя, а този някой не е достатъчно прозорлив, за да го види, не е достатъчно търпелив, за да почака да се разкрия, да пропукам черупката... явно просто не е достатъчен... за мен. Или може би аз самата съм прекалено горда и стената пред мен е станала толкова висока, че никой дори не се опитва да я изкачи.
Толкова се обърквам в мислите си понякога... Чувствам, че изгарям... изгарям от желание, от копнеж за живот, не просто съществуване, а за живот! Искам да мога да се отпусна да обичам, да се влюбя лудо, да усещам с всяко свое сетиво. И след това... дори не полагам старание, не правя опит да го постигна... И може би най-лошото е, че не позволявам на някой друг да го направи за мен. Страхувам се! Но всъщност от какво? Какво ли може да се случи толкова, че да оправдае страхливите крачки назад, затвавянето обратно в черупката?
Толкова въпроси...
Страхът е голямо нещо... С него успявам да предпазя себе си, макар понякога да не е необходимо, но го пазя, за да ме пази и той... А на повърхността дори не трепвам... Усвоила съм това до механичност, че чак понякога забравям как беше преди? А имаше ли преди? Не избледня ли вече? Не, блещука със слаба, едва забележима светлинка, но все пак е там...
Толкова въпроси... Днес... А утре?
© Диляна Иванова Все права защищены