Днес... и нямам предвид 10-ти, 18-ти или 23-ти ноември, октомври, декември или януари, а днес като понятие за неопределен период от време, някак безкраен, безчувствен... Времето, може би самият сезон навява в мен всичко онова, скрито така дълбоко в съзнанието ми. Напомня със скърцащия си звук в гърдите ми, че е там, че само чака удобен момент да излезе на повърхността и да ме сломи, да ме накара да се разложа в него, да рухна... И толкова е дразнещо понякога, и все си мисля, че ще се предам на всички бушуващи в мен емоции, но някак накрая на последната глътка чист въздух намирам сила в себе си, незнайно откъде, и устоявам...
А вечер е най-трудно... Точно в момента, когато оставам сама с обърканите си мисли и спасението в лицето на съня така и не идва, а така го искам... и така го чакам... всяка нощ. И питам се докога ще успявам да откривам онази сила в себе си и дали тя расте с всеки ден, напук на всичко? И защо точно тогава нямам с кого да говоря, да излея цялата помия, насъбрала се с ...