Днес е ден за усмивки...
Събужда ме силен и продължителен звук. Изправям се в леглото и стреснато поглеждам часовника – 6:30. Навън е тъмно и студено. Ставам полусънено и смотвам завивките.Лампата избухва с яркото си великолепие и разкрива ленивата ми физиономия на огледалото. Усмихвам си се. Уморена съм, а денят едва сега започва...
Излизам на улицата, където застаряващата работна силна на градa, се изнася през затлъстелите и мазни артерии на града – масовият транспорт. Все още е тъмно и всички тези фигури, бързащи нервно на някъде, изглеждат толкова сиви, безлични в меката полупрозрачна утришна мъгла. Отново си се усмихвам. Днес е ден за усмивки. Усмихвам се на себе си, на иронията, на несподелените чувства, на лицемерието, усмихвам се на многото фалшиво усмихнати лица, които ме заобикалят всеки ден. Усмихвам се на момчето, което пада на улицата, докато небрежен минувач го спъва, усмихвам се на детето, което си изпуска сутришната закуска, докато една едра жена, говорейки по телефона, ...