Днес е ден за усмивки...

Събужда ме силен и продължителен звук. Изправям се в леглото и стреснато поглеждам часовника – 6:30. Навън е тъмно и студено. Ставам полусънено и смотвам завивките.Лампата избухва с яркото си великолепие и разкрива ленивата ми физиономия на огледалото. Усмихвам си се. Уморена съм, а денят едва сега започва...
   Излизам на улицата, където застаряващата работна силна на градa, се изнася през затлъстелите и мазни артерии на града – масовият транспорт. Все още е тъмно и всички тези фигури, бързащи нервно на някъде, изглеждат толкова сиви, безлични в меката полупрозрачна утришна мъгла. Отново си се усмихвам. Днес е ден за усмивки. Усмихвам се на себе си, на иронията, на несподелените чувства, на лицемерието, усмихвам се на многото фалшиво усмихнати лица, които ме заобикалят всеки ден. Усмихвам се на момчето, което пада на улицата, докато небрежен минувач го спъва, усмихвам се на детето, което си изпуска сутришната закуска, докато една едра жена, говорейки по телефона, го блъска. Усмихвам се на непознатите, които ме удрят, докато се опитват да вземат съдържанието на чантата ми, влизайки в големия раздрънкан автобус. Днес определено е ден за усмивки.
    Стоейки и чакайки моята спирка, докато разбира се, поне няколко човека са напваили успешния опит да усетят новите ми обувки с подметките си, чувам как две момчета си говорят. Едното разказва някакъв анекдот на другото, който ме накара да се замисля и ...усмихна. 

                                                          ******

  Автобусна спирка. Жена бърза с всички сили, за да не изпусне спрелия вече автобус. Бяга викайки.
    - Чакайте, моля ви!
Точно, когато е почти стигнала до целта си, автобусът затваря врати и потегля тромaво, изпускайки голям мазен, черен облак газове след себе си. Жената не се отказва и без да се замисли се хваща уверено за ауспуха на голямата машина и започва да се влаче по пътя. Държи се силно, но в този момент единия й крак се откъсва от тялото. Тя започва да вика и стене от болка.
  - Спрете, Моля ви!
В същия момент се откъсва и едната й ръка. Тя започва да вика още по-силно. Пътниците в автобуса се споглеждат с отегчение, след което продължават онова, което са правели до момента. Някои да четат сутрешните си вестници, други – да си доспиват, трети- да зяпат безжизнено през мръсните и прашни стъкла на автобуса. Из между всички сиви и безлични фигури, обаче се чува момчешки глас, викащ почти заплашително
   -Спрете автобуса, по дяволите!
  Шофьора стреснат натиска спирачките, автобусът спира и вратите се отварят. Жената едва добирайки се успява да се качи, изтощена, цялата кървяща. Момчето й помага, като загрижено я пита.
  - Госпожо, как сте? Добре ли сте?
  А жената с дрезгав глас и силно присвити устни отвръща
   - Не се мазни! Билетчета и карти за проверка! 

                                              *******

Двете момчета в автобуса изпадат в бурен смях...аз също се усмихвам. Ето я и моята спирка. Вървя замислена към училище, виждайки как през скъсаните пропагандни плакати ме гледат поредната серия от непознати, но усмихнати лица. Колко са иронични тези усмивки, с каква злоба са изпълнени, ехидни, неискрени.
   Ето че съм в клас. Влиза учителят. 
   - Добър ден!
  .....усмихваме се..