Любовта е противоположна на всичко онова, което наранява, унижава, омаловажава. Тя е сигурност и сила. Ако имаме всичко на света, но нямаме любов – загубени сме. Ние сме заченати с нея и се нуждаем от присъствието й в живота ни, както се нуждаем от въздуха – ежесекундно. В името на любовта са правени най-големите безумия, но нима можем да се виним за това? Колкото й тя да ни разрушава, не можем без нея.
Но любовта наранява. Както розата, която е тъй красива и я обичаме толкова много, любовта също има бодли и то по-болезнени от тези на розата. Когато се убодем на розов храст, често потичат капки кръв. Когато любовта е раняваша, капки кръв капят от сърцето ни и убоденото място може никога да не зарасне. Може цял живот от него да се стичат алени капки, напомнящи ни за онова болезнено „убождане“. Защо любов и болка вървят ръка за ръка? Защо са тъй дълбоки, сладко-болезнени и вплетени във всички нас?
Всъщност много от нещата, които ни се случват, ние сме ги позволили по един или друг начин. Нищо не може да влезе в живота ни, ако не сме му дали път. Това също е болезнено да се приеме като истина, но е факт. Когато сме наранявани в любовта, ние сме го допуснали. Причините могат да бъдат много – ниско самочувствие и себеоценка, страх да не останем сами, вярването, че не можем да си намерим някой по-добър. Всичко това ни подтиква да правим компромиси със себе си и същевременно да позволяваме на някой друг да се държи безкомпромисно с нас.
Първата и най-важна любов, която трябва да изградим в живота си е тази към самите нас. Не говоря за нарцисизъм или егоизъм, а за съвсем здравословно и необходимо себеуважение, което си дължим. Човекът с оправдано самочувствие и този, който държи на себе си се откроява. Това дава сигнал на хората около него, че не могат просто ей така да го накарат да се почувства малоценен и да си играят с него. Човекът с ниско самочувствие, от друга страна, винаги си личи и той става лесната мишена. Твърде често той не си дава ясна представа, че има стойност и заслужава уважение като всеки човек. Защото ние си дължим уважение един на друг, просто защото сме хора. Хората, които злоупотребяват с нас и не ни докосват с обич, са лишени от любов. Може би самите те са я търсили, но без да я открият. Може би с тях също е било злоупотребявано и сега искат да нараняват, за да излекуват раните си. Причините могат да са безкрайни, но едно такова поведение може да бъде само обяснено, не и оправдано.
В стремежа си доста от нас да не останат сами са съгласни да бъдат в плен на токсични приятелства и връзки. Много е важно човек да се научи да си бъде самодостатъчен. Не казвам да е саможив или нещо подобно, но да се радва на своята компания, когато има само нея. Такива моменти ще се случват и по-добре да не се притесняваме от тях, отколкото да се примиряваме да бъдем с хора, които не държат на нас истински. Пък и човек никога не е напълно сам, дори и да го иска понякога. Освобождението от хора, които взимат от нас без да ни дават, е по-важно.
Дали ще правим компромиси със себе си или не зависи до голяма степен от семейната ни среда. В семейства, в които насилието е било натрупвано с години, е нормално да се очаква у децата да се зароди ниска самооценка и да се омаловажават, особено ако говорим за момичета. Ако в едно семейство се показва уважение към жената като жена и почитане на мъжа като достоен глава на семейството, съвсем други усещания ще имат за света и връзките децата, отглеждани в такова семейство. От тук произлиза важността какъв партньор ще изберем в живота си. От това зависи личното ни щастие и това на децата ни.
Физическият израз на любовта се случва чрез докосването. Всеки допир трябва да е в съгласие и да е доброволен. Трябва да уважаваме телата си и личното ни пространство. Те са наша собственост и не бива да допускаме да бъдат опорочавани. Всеки злонамерен добир трябва да бъде усетен още в началото и спрян. Нужно е да покажем по категоричен начин, че пазим себе си и достойнството си като хора. От друга страна, ние също трябва да подхождаме с уважение към чуждото тяло. То е храм на душата. Всеки допир трябва да носи взаимност, доверие, сигурност и нежност.
Любовта е отговорност. Трябва от рано да си дадем сметка какво очакваме от нея и как очакваме да бъдем обичани. В една връзка тези неща трябва да бъдат заявени от самото начало, за да няма след това наранени. Любовта наистина се нуждае да бъде чиста, непорочна и свята. Тя не е просто „добро прекарване“, а нещо, което постигаме с усилие и искаме да превърнем в завинаги.
А когато за жалост изпаднем в ситуация да бъдем наранявани, не трябва да си мълчим. Мълчанието остава впечатлението, че всичко е наред. Колко много връзки се превръщат в ад заради премълчаването? Няма да навреди на гордостта ни, ако кажем, че имаме проблем и потърсим помощ. Не с всичко можем сами да се справим, а не е и нужно. Толкова много жени търпят с години физически тормоз, незащитени от никого, защото са си мълчали. Защо трябва да се превръщаме в поредната статистика? С нашия пример можем да дадем сили на хора, които са в такава или подобна ситуация, защото най-човешкото е да си помагаме и да полагаме грижа един за друг. Това е любовта.
В същото време каквато любов искаме да получим, такава трябва и да дадем. Ние всички искаме едно и също, така че не е трудно да се досетим какво желае човекът срещу нас. Когато даваме любов и уважение, в повечето случаи получаваме тях и в замяна. Ако не ги получим, значи ги търсим на грешното място. И няма проблем в това гордо да си тръгнем. Дължим го на себе си и само на себе си. Примирението и компромисите с нас само във времето ще доведат до натрупан гняв и мисли „какво можеше да бъде, ако“. Затова нека първо обичаме себе си по един достоен начин и след това ще знаем как да дадем адекватно любов и на света.
© Николина Барбутева Все права защищены