Дългото самотно бягане

                                                   „Загасете светлините,

загасете луната, когато си отида!

Никой да не види моята голяма болка…”

                                                                  /Стара гръцка песен/

          Тайният ми копнеж се състои в това – никога да не разбера защо съм бил тук. Целите никога не са били достатъчни за да се живее, необходимо е нещо по-силно от всички разсъдъчни системи, нещо което да придаде по-дълбок смисъл на мимолетното. В цялата партитура на етичните системи, независимо дали са с религиозен или философски произход, истините винаги се изграждат с тухлите на причините, докато се оформи цялостната архитектура на последствията. Всички философски системи се състоят от истини, а ежедневието ми почива на факти. В крайна сметка в съществуванието ми се преплитат два свята – един, който вече са ми казали какъв е, и друг – този който усещам с дълбоката си съкровеност. Първият се превръща в част от културата, остава валиден само в пределите на цивилизацията, а другият ще ме преведе през съдбата ми в нейната самопонятност.

          Идеята за съществуването ми се открива във всяка черта на живота. Културата ми изгражда някаква обща представа за света чрез своите идеали, митове и понятия, и сякаш събира в себе си всички изяви на живота. В същото време, усещането че понятията дори не се докосват до мистерията на живота, в някакъв смисъл ме превръща в емигрант на културата, чийто патос не ме отвежда никъде. Намирам се отново в онази точка в която съм бил преди да тръгна на дълго пътешествие през културния лабиринт с надеждата, че ще доловя поне контурите на този свят.

          Чрез символите на езика, големите мислители с прецизни доказателства изграждат своите философски конструкции, убедени в правилността на своите гледища. Всеки следващ философ събаря мисловната сграда на предходния и след като достатъчно се посмее на заблужденията му, върху руините на старото започва да изгражда нова система от понятия. Понякога имам усещането, че тези хора не могат едни без други. Те се вдъхновяват един от друг, опровергават се, хранят се един от друг. Приличат ми на онези двойки насекоми, които непосредствено след любовното съвкупление, едното изяжда другото, раждат се нови насекоми и така животът продължава. Застанал пред възможността да направя един или друг избор на истината в един момент се улавям, че трябва непрекъснато да я обновявам. Достатъчно е да попадна на друг мислител, който ще преобърне истината откъм хастара и ще ме убеди блестящо, че това е единствения начин по който тя съществува. Между впрочем забелязал съм, че съмнителното винаги е блестящо. Тъкмо съм започнал почти да канонизирам определена истина, когато дочувам, че някой ме вика на отсрещния бряг, предлагайки ми нещо по-красиво и убедително. Разкъсван между желанието си до остана на този бряг и това да отида на другия, където нещата ми звучат също добре, постепенно в мен започна да се изгражда трета система на изключване. Просто започвам да усещам, че единствената ми отправна точка е между двата бряга. Там, където тече самата река на живота, където едновременно ще чувам гласовете и истините идващи отвън, но най-силно ще усещам хладно-студената плът на нещата, които постоянно се движат и текат край мен в своята неопределеност.

          Който е решил да търси във всичко причини и следствия, и е придобил увереност в смисъла на живота благодарение на прозренията на други хора, той изобщо не знае за какво става дума. Той вече е сбъркал познаваемото с желаното, приел е отвлечени от живота понятия, които никога не могат да се приравнят в непознаваемата природа на нещата. Илюзията да търсиш смисъл и предназначение на живота си в някакъв исторически момент с истини зададени от обществото, винаги води до крушения. Каузите изместват погледа от абсурда на собственото ни съществувание, карат го да изглежда  изпълнено със смисъл. Хората отдадени на различни каузи, почти винаги са обладани от почти божествена енергия, плам и харизматично влияние върху други хора, които приемат тези идеи като свои. Най-ярките  им представители се оставят да бъдат разстреляни, обесени или обезглавени в името на каузи, които след време животът категорично опровергава. Тези от тях, които успеят да доведат своите революции до край и да станат  легитимни водачи, за кратко време се превръщат в същите сатрапи като предишните. Десетилетия след тяхната смърт стада от поклонници, поднасят венци, стоят на колене и плачат пред мраморните паметници на своите герои, превръщайки се в  емотикони на глупостта. Абсурдът никога не може да се обясни чрез друг абсурд.

          Деятелността, и въобще постоянното преследване на цели, ни спасяват от дълбоко вкоренения ни страх от смъртта. Ако се намираме в точка А и имаме за цел точка В, погледът ни, нашите физически и духовни сили са насочени именно там. Малко преди да пристигнем в точка В, ние вече имаме идея за точка С. Някъде в тази поредица ни очаква смъртта. Без деятелността погледът ни би попаднал директно в нея, а това не е по силите ни. Гонейки целите си, ние строим бутафорни мостове между  делника и нищото, придавайки им смисъл какъвто те често нямат. В скута на делника се раждат нови страхове. В неговото царство съществуват неведоми лабиринти, в които всяко свободно движещо се същество се опитва да разпознае, за да не загине. Точно там, в театъра на ежедневието ние си изграждаме представата, че смисълът на живота не е в самия живот, а в някакъв негов резултат или постижение. Делникът си има своите митове, своите култове, своите символи и олтари. Те се променят, трансформират и отиват към безвъзвратната си смърт, заедно с  промяната на етическите системи. Може ли някой да ми каже в момента какви са били рицарските ритуали и порядки по времето на кръстоносните походи… Голяма заблуда е да си мислим, че следвайки традиционните вярвания ние сме се извисили, победили сме насилието и жестокостта и сме се докоснали до бъдещето. Подмяната на една етическа система с друга, с нови ритуали и вярвания, само подменя старата жестокост с нова, прави я по-рафинирана и обилно аранжирана с други понятия. Правилата винаги са насилствени, празни и безлични и служат на обществото като оправдателни символи. Въобще не виждам някоя етическа система да е променила някого. Човекът си е все същият. Той не се е променил. В състояние е да достигне до Лунната повърхност, да се разходи там, а после като се върне на Земята отново да започне да мрази и  завижда на съседа си. Отдалечил се е на хиляди километри от земята, но не може да се отдалечи от дребнавата си и егоистична човешка природа. Промяната на думи и понятия, въвеждането на нови символи за разчитане на живота, ни докосват само интелектуално. Добродетелта е по скоро на устните отколкото в сърцето. Дори християнският ритуал на признанието - изповедта, този шепот на истината идва по-скоро, за да признаем в първо лице слабостта си, а после да си останем отново с нея. В нищожния свят на ежедневието има правила и знаци, които трябва да разпознаваме, за да намерим приют и условия за съществуване. В предварително зададените етически системи действието, резултатите и постигането на целите са основен мотив чрез който се търси оправдание на човешкото съществуване. С вечната си незавършеност и неосъщественост целите увличат с безкрайно далечната си и мамеща безкрайност. Препускането подир тях придава някакъв висш смисъл и достойнство на човека. Така може да бъде „измамено” времето с неговата необратимост, да се спусне завеса над цялата трагична безпомощност и нищета на човешкото съществуване.

          Стара истина е, че ние се боим от смъртта поради привързаността си към живота, но целите и идеалите идват, сякаш за да ни  легитимират пред вечността. Дълбоката логика на деятелността предшества една друга логика – тази на „ставането”, на „случването” на нещата, които в някаква последователност трябва да изпълнят със смисъл дните ни. Този е станал посланик, а другия доцент по аквакултури. И така тези хора сякаш доказват пребиваването си, макар че често светът на случайното често се намесва и може да направи нещата изведнъж да станат жалки, щастливи или окаяни, защото съществуването с цялата си мистерия и непредсказуемост много често не се покрива с нашите логически постройки.

          Веднъж наблюдавах как хамстер бяга от вътрешната страна на въртящо се колело. Колкото по-бързо движеше късите си крачета, толкова по-силно се въртеше колелото. Той бе толкова концентриран, толкова отдаден на безумния си бяг, че дори не забелязваше, че всъщност не променяше местоположението си и винаги оставаше в една и съща точка на пространството, независимо от самоотвержените си усилия. Това налудничаво препускане продължи прекалено дълго, животинчето отпадна физически и в един момент  бе изхвърлено от центробежните сили, които самó бе създало… В известен смисъл тази почти смъртоносна игра си заслужава усилията, защото тя е единственото бягство от въпросите, чрез които се опитваме да открием една по-дълбока причина да живеем. Деятелността е единственото спасение от тези въпроси. Защото копнежът на душата, потребността от пълно осъществяване на нашата идея за съществуването, не само не намира своите отговори, но и трагично се разпада в една непредсказуема и променяща се реалност.

          В този смисъл се оформят два типа хора, едни които искат просто да „бъдат”, и други които искат да „победят”, да успеят. Първите са близо до Будизма, който ни съветва да се сгушим и съсредоточим в битието на покоя, който е най-достъпното ни благо и така ще страдаме по-малко. Вторият тип принадлежи на съвременния човек, който препуска подир успеха и така очертава битието си като го насища със смисъл. Но дали този смисъл идва от самата душевност и съкровеност на отделния човек или просто е зададен от обществените парадигми, които го облъчват  от сутрин до вечер с идеята за успеха, това е друга тема. Съкровеното е детронирано за сметка на съмнителни формули и още по-съмнителни понятия за дирята, която оставяме, за щастието на мнозинството, за мечтите, победите и моралните удовлетворения заложени в един успешен живот. Всичките тези измислени системи, в които се усеща нещо изкуствено, бездушно и полуистинно, така оплитат човека, че той вече не може да управлява живота си, превръщайки се в емигрант на собствената си съкровеност. Той загубва духовната си осанка на отделен индивид, за да се впише във възприетата картина на успеха. За тази цел, той препуска все по бързо и по-бързо и по този начин прибавя нови символи и материални знаци към тази картина, която още по-отчетливо ще го направи да изглежда като един успял човек. Хайдегер нарича това „мнимото обществено-действено битие” на човека, всеобщата посредственост, която не е нищо друго освен едно бягство от вечните въпроси за живота и смъртта.

           Естествено това ще ни доведе до мисълта за съмнителността и проблематичността на всичко, за илюзорния и измамен характер на живота с всичките ни напъни да му придадем смисъл. Защото дори и тези, които смятат себе си за успели в един определен момент от живота си, се сблъскват лице в лице с пустотата и нищожността на собственото си съществуване, сблъскват се с усещането за собствената си трагичност и захвърленост в един свят, който не разбират. Докато хамстерът бяга неуморно от вътрешната страна на въртящото се колело, той има усещането че нещо прави, че някъде отива, че нещо сe случва… Въртящото колело създава илюзията за пълнота, за придвижване и смисъл. Срещата с истините става,  когато изпаднем от  него и установим, че не сме се придвижили и на сантиметър в пространството на смисъла. Това можем да видим само когато сме извън колелото. Когато бягаме от вътрешната му страна това е невъзможно. Колкото по бързо тичаме, толкова повече не забелязваме смъртоносната игра на привидностите, които ни водят към едно бъдеще, което според нас ни се полага. Алчността за бъдещето ни лишава от настояще. Най-големите бедняци на света са тези,които пропускат настоящето в името на бъдещето. Защото винаги смятаме, че същинската част на живота е това, което е после, а това после така и не идва….

          Животът е прекалено мизерен, за да бъде безсмъртен. Разбира се винаги ще се намерят хора, които да ни проповядват своите овнешко-оптимистични теории за съществуването. На всеки ъгъл се продават книги и наръчници, бъкащи от съвети за позитивистичното мислене, написани от хора, чиито срещи със собствения им трагизъм просто са отложени във времето. Тях можем да ги отнесем в жанра поп философия, защото те предлагат житейските мъдрости като кроасани предназначени за тълпата. Тъжна илюзия е да се вярва, че понятия като оптимизъм, песимизъм, позитивизъм или негативизъм, както и всички доктрини, ритуали или модели на мислене могат да спасят човека от индивидуалния му трагизъм. Въжделението на човека да съществува, не може да надделее над нищетата ни в смъртта, и всички упражнения по оптимизъм и позитивизъм никога няма да се превърнат в дом на истината. Илюзиите са нашите патерици, с които крачим през света и чрез тях нашият живот ни се струва блестящ или жалък. Животът винаги ни убягва,  заедно с промените и непредвидимите събития в него, ние постоянно сменяме собствените си рисунки и понятия, които сами предварително сме очертавали. В един момент, някъде дълбоко в себе си, долавяме цялата акробатика на собствената ни логика, цялата плоска и мимолетна алгебра на нашите очаквания и формулировки, които не са ни  отдалечили и на сантиметър от чисто човешката ни индивидуална драма. Тогава настъпва онази умора, предизвикана от дългото и неуморно търсене на щастие и смисъл в една създадена от нас топография, чиито единствени ориентири са нашите представи и очаквания.

          В един от своите текстове Борхес разказва една Хоторнова притча, в която хората решили разрушат безполезните натрупвания  от миналото. В някаква равнина пристигнали хора от всички краища на света. Направили по средата една огромна клада, запалили я  и започнали да хвърлят в нея всички родословия, всички дипломи, всички медали, всички ордени, всички грамоти, всички гербове и корони, всички алкохоли, всички чували с кафе, сандъци с чай, всички цигари, всички любовни писма, всички знамена, всички военни барабани, всички гилотини и бесилки, всички скъпоценни бижута, всички пари, всички нотариални актове, всички конституции и законници, всички свети писания, всички книги и всички онези неща, които днес населяват и уморяват Земята…. И тази превисока огнена пирамида е унищожила единствено унищожимото в нещата…. Тази огромна клада би овъглила всички онези неща съставляващи парадигмата на нашият илюзорен свят. Чрез нея бихме могли не да открием, а само да отречем това което сме.

          Неуморимият бяг на хамстера от вътрешната страна на въртящото се колело, е съвременния модел на нашия живот. Той се схваща като жизнена сила и воля за живот, като практико-динамичен принцип, който трябва да се следва. Общественият дискурс подържа тази философия, посочва пътя по който ще достигнем до смисъла. Но когато по силата на непредвидими обстоятелства човек бива изхвърлен от центробежните сили на собствения си живот, едва тогава започва да долавя често тривиалния и безличен характер на своето тъй дълго и самотно бягане. Започва да открива, че той всъщност никога не се е измъквал от стандартите и нагласите на безличното съществуване, които са му били зададени от обществото. А достиженията, ако това въобще са били достижения, не само не са изградили усещането за смисъл, но са отворили вратата на едно друго чувство - че глупавото изнемогващо усърдие е довело до  отчаяна самозаблуда на една душа, открила едва сега онова, което всички наричат лъжата на живота…

          Тук аз нямам и намерение да предлагам някакви глупави рецепти за големия стил на живота, който би ни предпазил от подобни крушения, защото не мисля че такъв стил съществува. Ако една душа сама е изчерпала своите вътрешни възможности да продължава динамично да върти колелото, преследвайки някакъв смисъл и цел, то тя в е в състояние сама да реши дали да продължи или не. В същото време не мога да не призная, че тези които са вътре в колелото и неуморно го въртят, намират своето спасение от вечните въпроси за живота и смъртта, от вечните въпроси за човешкото крушение… Защото всеки носи в себе си предчувствие за своето крушение, а всички позитивистични теории не правят нищо друго освен да го маскират… Може би всички хора са долавяли по един или друг повод зловещото мълчание, което настъпва когато тези маски паднат…

          Да действаш, сякаш всичко което правиш има смисъл, създава усещането че имаш стил и усет за живота. Да живееш с маската на смисъла е неимоверно по лесно, отколкото да намериш самия смисъл. Опиташ ли се да говориш интелигентно по темата, това звучи атеистично. Оказва се, че всеки си има своя религия за смисъла. Болезненото усещане за вътрешна празнота и нищета винаги остават скрити. Това е всеобщ симптом за всичко, което принадлежи към фактическата страна на живота. Маските на успеха не са неговото лице, защото той, успеха просто няма лице. Да въртиш колелото преследвайки успеха, е същото като да строиш къща, в която никога няма да живееш. Защото няма такова нещо като вечен успех и рано или късно ще паднеш от колелото на усилията и ще поискаш да се завърнеш в родината на твоята душа. Кой ще те чака там - медалите, ордените или усещането че си направил нещо значимо, което осмисля и оправдава присъствието ти на тази Земя.

          В полетата на гордостта царува прастарата човешка глупост, че сме в състояние да променим околния свят според собствените си желания. Животът е една неосъзната и недопускаща избор очевидност. Ние се озоваваме в него извън всякакъв избор и единствения ни стремеж е да го живеем разумно и целесъобразно. Илюзорното усещане на човек, че може да заобиколи съдбата си, използвайки мощта на разума, опирайки се на собствените си митологии, стои в основата на неговият дълбоко скрит трагизъм, с който той преминава през живота. И колкото повече си потопен в непосредствените жизнени стихии на живота, преследвайки своите цели, толкова повече си обхванат от слепотата и безумния бяг на хамстера, препускащ към нищото…

          Ако се спрем на възгледа на Буда, то ние трябва да слезем от колелото и да го погледнем отстрани, защото когато сме вътре и го въртим, ние ще си останем неосъзнати и слепи докато смъртта безпаметно ни отнесе. Освобождавайки се от желанията си, от страстната си привързаност към живота, намирането на един среден път извън насладите, без да се отива в крайния аскетизъм, водят до висшата мъдрост, просветлението и нирвана…. Съществуванието е по-силно от нас, удоволствията са временни и кратки, и колкото по-безстрастно живееш, толкова по-малко ще страдаш, защото страданието е заложено в самия живот. Буда ни учи да умираме още докато сме тук, заобиколени от радостта и желанията. Но ако страданието е заложено в самия живот, то не са ли заложени в него и самите желания… Та нали това е произходът на неговата бездна, от която тече този поток на вечно обновяване. Потокът постоянно се възпроизвежда, защото това е заложено в неговия могъщ  и божествен софтуер…. Къде е грешката - в Буда или в софтуера? Как би изглеждал света населяван с осем милиарда Буди?

          Камю казва: „Да умреш непримирил се”, а не в съгласие. Будизмът ни учи да приемем и да умрем в съгласие. Нито едното, нито другото решават проблема. Буда просто иска да намали страданието, да отнеме неговата болезненост. Не може да се отрече, че тази мисъл спада към истините, които не могат да бъдат оспорени. Но така или иначе, това което трябва да се случи, заложено в мощният софтуер на съществуванието ще се случи, и то съвсем независимо от личните ни идеали, надежди и желания. Въпросът опира до това дали сме свободни да осъществим едно или друго, дали действията ни могат да бъдат  оправдани или просто безсмислени и изличени от времето. Но времето, както казва поетът е река, която отнася всичко и златните кораби и мръсните книги. Всяко  човешко действие товари каруцата на надеждата. В този смисъл, човек постоянно си изгражда един илюзорен свят, цяла една галактика от митологии, които да оправдаят въртенето на колелото. През цялото време той има усещането, че е свободен, че прави сам избора си, дори си измисля бунт срещу онаследените ценности, без дори да разбира, че се бори с тях със сечивата и материалите на същите тези ценности. „Вашият бунт за свобода - казва Ошо - се свежда до това да изберете друг изглед и местоположение на затворническата си килия, а не да изберете въобще да излезете от затвора”. В този смисъл всичките ни бунтове носят мирис на бюро, борят се срещу проблеми, чието разрешаване ни докарва други проблеми и всичкото това в един вече зададен ценностен пейзаж, който не е дело на нашия избор. Хамстерът има избора дали да бяга по-бавно или по-бързо или просто да се остави центробежните сили да го изхвърлят, за да се превърне в аутсайдер. Никой дори и не иска да признае, че всъщност е парченце от един пъзел на една предварително нарисувана картина, на която той ще бъде част от облачето или шапката на готовия образ. Въпреки целият ни ялов патос, че сме уникални и неповторими в своя избор да бъдем поети, адвокати или министри, то ние не правим нищо друго освен да се впишем в готовата и вече съществуваща картина от поети, адвокати или министри. По силата на зададени вече ценности и символи, интелектът детронира съкровеността и се превръща във вкаменелост на мястото на самата угаснала душа. В бягането на хамстера в колелото вече няма дори страст, има само конкуренция и абсурдна обреченост…

          Няма никакво съмнение, че в нашия свят смисълът на живота се вижда в делото, а не в мекушавото съзерцание. Съвременния човек не може да се бави, защото времето  го поглъща, настоящият момент е този, в който той увлечен в цели трябва да се бори, да преодолява и да се утвърждава. Прави го уж по силата на някаква вътрешн а необходимост, но цялата теория на неговото поведение е дадена предварително. Няма възвишена идея, която да не може да се превърне в егоцентрично самоутвърждаване и самодоволство. Има едно скрито, едно рафинирано „аз”, което въоръжено с блестяща риторика за хуманни цели, постоянно крие една индивидуална съблазън. Постоянно чуваме хора които казват, че са се посветили на това или онова, но с едно по-дълбоко вглеждане в действията им, веднага разбираме, че те никога не са влизали в конфликт с обкръжаващата ги среда, винаги са играели по стъпките на едно хоро, извън чийто ритъм биха били абсолютни аутсайдери. Никой не иска да бъде аутсайдер.

          Целият устен и писмен дискурс ни учи как да бъдем победители. От деца ни карат да учим наизуст стихотворения за победители, патриоти космонавти и шампиони. Тези думи облъчват душите ни, те носят значения, правят отпратки към нашето бъдещо поведение. Езикът предшества поведението ни. Всичко ни предшества. Нас ни качват на колелото на хамстера още от деца, дават ни първоначалния тласък, за да ни научат как да мърдаме крачета. Започваме с послушание към семейството, вярност към неговите очаквания. Всяка генерация вгражда в мозъците ни мисловни и оценъчни чипове на своите митове за успеха. Всяка детска стъпка в тази посока е силно аплодирана. Мощни ръкопляскания кънтят по детски градини и училища. Всяка детска изява дава знак за бъдещето и го обезпечава. Тези усещания идват от максимата „Ex unque leonem”, („По нокътя се познава лъвът”). Ние сме шампионите, приятелю - пее Фреди Меркюри - ние сме шампионите! Няма време за губещи! Ние сме шампионите! Ние сме шампионите! Тази музика звучи почти до самият край, докато имаме сили да насищаме илюзиите си с патос. Ние завинаги си оставаме  като музикантите от оркестърът на „Титаник” - продължаваме да свирим, дори и когато трюмовете са вече пълни с вода, дори когато вече има и удавени…

          Няма значение, че трюмовете на времето се пълнят с вода. Ние имаме идеи, ние имаме планове. Нямат цел пеперудите и магнолиите, те завинаги ще си останат пеперуди и магнолии. В замяна на това ние имаме „уникални идеи”… как да доловим неизмеримата пълнота, дълбочина и подвижност на живота, имаме проникновения, собствена воля и собствена смърт. Но преди това трябва да се образоваме, защото не може да се разчита на личния опит, на вътрешния глас, трябва да чуем какво казват съвременниците ни. Мнимата необятност на един предварително нарисуван от другите хоризонт вече е пред нас. Социумът си има своите постмодерни митове. Ние просто трябва да се качим на колелото и да ги повторим, да ги копираме. „Човек разбира само това, което вече знае - казва Хайдегер - чува само това което разчита в чутото, важното е да влезе по „правилния” начин”… Да копираш митовете на делника, означава да принесеш в жертва вътрешния си живот и да се идентифицираш с външния свят, лъжейки самия себе си, че това е твоя  свободен избор.

          Но защо ли още в „МЕТАФИЗИКА”  Аристотел  забелязал, че в митовете основен лайтмотив е ползата и изгодата…. Етическите идеали  съвсем не са основната тъкан на ежедневието. Делникът си има  свои жестоки правила и вулгарни дефиниции за успеха. Идеалите и очакванията отстъпват на практиките свързани с материалните интереси и йерархиите. Да потърсиш сигурност в митовете на делника, означава да станеш  емигрант на собствения си живот. Мисълта, вярванията, дори разговорите, че това което правиш няма смисъл, се превръщат в пикантерия, в интелектуална глезотия, която е вън от пейзажа на успеха. Делникът е населен с хоризонтални омасовени, нивелирани и хомогенизирани индивиди, напомнящи емотиконите от глобалната мрежа. Всъщност те най-добре познават практиките, изкачването по стълбата на йерархиите. Те най-добре се възползват от утопиите, защото удивително лесно боравят с маските като хора, които нямат какво да губят, тъй като отдавна са изгубили себе си. Древната сентенция „Timeo hominem unius libri” (”Пази се от човека на едната книга”), защото той я познава превъзходно. Еднокнижникът, е прочел само една книга през живота си, но точно той е човекът, който ще те смаже и изобличи, той е човекът, който ще се изкачи в йерархията, достигайки границите на своето безсмислие, изгубвайки своята собствена свобода, за да ограничи твоята. Въобще да действаш така за, сякаш всичко което правиш има дълбок смисъл, не само наподобява бягащият във въртящото се колело хамстер, то удивително го копира….

          Желанието ни да доведем до самият им край собствените си илюзии и утопии, собствените си измислени образи, е станало част от природата на човека. И колкото повече гордост и тържественост влагаме в действията си, толкова повече легитимираме утопиите, правим ги достъпни и привлекателни. Толкова много се прави за привидностите, че вече нищо не ни е останало извън тях. Ние не само не осъзнаваме безсмислието,  ние живеем ежедневно с него. При това го правим тържествено. Сериозността и енергията с която осъществяваме „свободния си избор”, го прави да изглежда уникален и значим. Дори само мисълта, че този избор е направен не от нас, а от самия живот вече ни депримира, кара ни да се чувстваме незначителни. Чувал съм хора да казват, че са посветили живота си на железниците, други на корабоплаването. Съвсем излишен е въпросът, какво би станало с железниците и корабоплаването, когато тези хора не са вече между живите. Да живееш с мисълта, че  посвещаваш живота си на нещо, е интелектуален проблем. Лудостта също е интелектуален проблем. В един от текстовете си Роберт Пърсиг задава въпроса: ”Ако в света съществуваше един-единствен човек, има ли начин той да бъде луд?”. Защото лудостта винаги съществува съотнесена към останалите. Ако в света имаше един-единствен влак, и на него работеше един-единствен човек, той никога не би казал, че е посветил живота си на влаковете. В полето на действителността, вместена в моделите, царства статуквото. Излезеш ли от статуквото, означава или да си луд или мистик. Което е почти едно и също.

          Няма на света човек, в чиито глъбини да не появява страхът, безпокойствието, онази вътрешна дисхармония и  тревога, които се появяват дори и когато преследваме самоотвержено целите си. Защото дори и да сме съхранили понятията си за един смислен живот, то тези понятия все пак си остават статични във вечно променящата се холограма на съществуването. Защото  чувствата, болките и отстъпленията ни от вътрешния ни свят се преживяват пряко, непосредствено в една реалност, която постоянно ни се изпречва със своите самопонятни и често променящи се фигури, случайности и непредсказуемости. Усещането че в мистичният поток на съществуванието, възникването и изчезването на нещата се регулира от някакъв далечен и непознат за нас логос, не е в състояние да ни освободи от екзистенциалното съществуване на страха. Нито интелектуалните ни кумири, нито социалните утопии, нито евтините оптимистични теории артикулирани с цъфтящи, накипрени и пъстри, но поовехтели парцалки, могат да измъкнат човека от неговото тревожно съществуване. Разбира се всеки от нас в един отделен миг от живота си би могъл да извика, че светът е прекрасен, но аз не съм виждал хора които да могат викат това през цялата спирала на времето. Дори и зад маските на онези спокойни, усмихнати  предразполагащи света хора, съществува една дълбоко скрита напрегнатост, една невидима за другите бездна, към която те поглеждат без да искат да виждат. Движението във въртящото колело на делника, маскира безсмислието, хармонира на обкръжаващия ни свят, създава онзи вид сомнамбулизъм като едно междинно състояние между съня и една действителност, обременена с илюзиите на бъдещето. Само дълбоко мислещият и съзерцателен човек може да види, че в утробата на движението се намира смъртта, която е крайната точка на усилията ни да достигнем бъдещето. Колкото повече приближаваме бъдещето, толкова по-ясно се очертава собствената ни нищета и човешка мизерия, останали така незабелязани, докато сме тичали в орбита около начертаните ни цели.

          Будното същество се ражда тъкмо когато животът изчерпва силите си, когато препускането към бъдещето забавя своя ход, когато вътрешната ни акустика за смисъла на действията ни губи своята сила, тъй като все по-малко черпи енергия от митовете на външния свят. Може би тогава сме в състояние да доловим че митовете на този свят, неусетно са се превърнали в наши митове, че сме се превърнали в част от поток започнал от един непознаваем център и отиващ към една непознаваема граница. Някъде в този поток сме загубили  някакво свое чисто същество, където миналото, настоящето и бъдещето съществуват в една точка. Защото настоящето, измервано от гледна точка на бъдещето, винаги е мъртво и това страшно противоречи на идеята за съдбата, свързана с утопичната представа за бъдещето. Ловът за илюзии започва от момента в който решим, че това което правим съдържа в себе си съдбовна необходимост. В произволния театър на нашите дейности намираме нашите самотни бягства, защото именно върху платното на този театър ние рисуваме измислените си борби, измислените си победи, всички онези ритуали на делника с неговите маскирани истини, които обезпечават успеха. Приемайки своите роли, ние  раздаваме и очакваме награди. Четем и изслушваме речи, защото  някъде в себе си изпитваме потребност не само да усещаме смисъла на това което правим, но и да го облечем това във външни знаци. В това можем да включим всички онези награди, грамоти, статуетки и езикови структури, които очертават измислените хоризонти на успеха. Защото и той успехът, както и лудостта винаги съществуват съотнесени към другите. Това обаче което никога не може да бъде съотнесено към другите, е съзнанието за трагичността на индивидуалната човешка съдба. Ако живеех в гората, нито успехът, нито лудостта биха имали някакво значение. Но в гората и сред гъмжилото от хора на Таймс Скуеър, проблемът за смисъла на индивидуалното ми съществуване остава отворен.

          Играейки ролите си в театъра на делника, с неговите предварително установени значения и гегове, ние започваме да си въобразяваме, че именно от там ще дойде нашето познание за индивидуалната ни съдба. Тази трагична заблуда ни кара така да се идентифицираме с ролите си, до степен да не усещаме кончината на собствената си автентичност. Единствения начин да успееш в причинно-следствената игра на делника, е като наденеш маската на прокламираните обществени ценности. Без тази маска всички биха видели непривлекателното лице на нашето Его, а това би оспорило резултатите ни. От дългото носене на тези маски, в един момент се оказва, че не ни е останало нищо друго освен тях. В един от храмовете на Озирис има следния надпис: ”Аз съм всичко, което е било и ще бъде, и до ден днешен никой простосмъртен не е виждал лицето ми без маска”.

          Без маските ние не можем да получим главна роля в театъра на делника. Не е достатъчно да препускаме на колелото на хамстера. Това би ни превърнало в безлични и самотни преследвачи на успеха, в част от постоянно увеличаващата се армия на неудачниците. Това което ни прави победители в митологията на делника, са понятия от рода на: „достойнство”, ”репутация”, ”награда”, ”благородство”, ”чест” и всички онези обществени фикции, чрез които изграждаме фалшивата представа за себе си. Тъжното е, че ние си оставаме „победители” единствено в рамките на тази митология, но не и победители в самото съществувание. Там победители няма. От гледна точка на необятното време и нашият мъничък и преходен живот в него, ние нямаме по-голяма роля от тази на песъчинката пред лицето на невъзмутимо излегналият се Сфинкс на вечността. Конкретното човешко съществуване, обвито от болката, страха и нищетата на смъртта, никога не може да се окаже оправдано от гледна точка на успеха. Гробовете на „победителите” ще бъдат изличени от времето, заедно с всички изкуствени пози, надути речи, заедно с  онези дрипи, одеяния и знаци на успеха, с които в зависимост от епохата тези люде са се кичили. В откритите прастари човешки останки, върху съкрушените от времето човешки кости, ние продължаваме да откриваме знаците на успеха във вид на гривни и украшения. Но знаците за нещата никога не могат да бъдат самите неща. Чрез тях разчитаме само кода на времето, кода на онази неистинност и илюзии, чрез които преминава човешкия живот през различните епохи, но никога няма да намерим отговора на индивидуалната си човешка съдба. Сърцето ми крещи за този отговор и той сякаш никога няма да дойде от баналния и мизерен театър на успеха, нито от неговите накити.

          Идеите за гениалността, героизмът и дирята, която оставяме след себе си, никога не са ме предразполагали към някакъв бляскав и смислен отговор как да живея. Съотнесени към милиардите съществувания, обречени безследно да отминат и изчезнат,  често тези дири остават затворени в привидностите на дадената епоха и биват опровергавани от следващата. Нищожният проблясък, краткотрайната мълния на човешкия живот в океана на времето, не е в състояние да очертае смисъла извън привидностите на конкретното  време.

          В нашето общество образите и моделите на успеха владеят напълно нашите възприятия. Ние сякаш не можем да съществуваме без проверени и доказани истини, защото иначе това ни изправя пред риска да мислим самостоятелно. Ние по-скоро се интересуваме от статута на успеха, отколкото от вътрешната ни необходимост разгледана в някакъв нравствен и екзистенциален контекст. Обществото постоянно ни облъчва с послания за успешните хора, като ни внушава, че ние можем да постигнем всичко, стига да  имаме достатъчно воля и оптимизъм за това. Оптимизмът по отношение на успеха, е лайтмотивът на теориите за позитивното мислене. Но той все пак си остава едно състояние, което се влияе от десетки неща и жестокия  шамар на нелепата Случайност може да ни захвърли на другия бряг. Там, където е песимизма. Оптимизмът и песимизмът са двете страни на една и съща монета. Често тя се оказва фалшива. Защото оптиката за нещата, може да промени временно състоянието ни, но не и самите неща. Розовата гледна точка не винаги води до розови резултати. Тук отново имаме интелектуален проблем. Високо съзнателните хора не  разчитат на състоянията на оптимизма и песимизма, защото долавят непосредствено и пряко реалността в лабиринта на земните си дела. И двете състояния дават погрешни сигнали, създават утопии, които  често завършват  трагично. Скоро прочетох една стара испанска история  за обущаря Ерхелио Мандрес. При пълнолуние той се качвал на покрива на една катедрала и с часове пеел на някакъв непознат език. Скоро научили за това из цяла Испания и пред катедралата се струпвали стотици хора да слушат прекрасното му пеене. През деня той не пеел и упорито отричал участието си в нощните концерти, тъй като бил лунатик. Но една нощ неговото пеене приключило трагично. Веднъж някой от тълпата извикал силно и рязко, той се сепнал, събудил се и полетял надолу…

          Сомнамбулизмът, роботизираното бягане в колелото на хамстера се превръща в начин на живот. Устременото към успеха време, не е победа над устременото към смъртта време. Защото ако времето е някаква представа, чрез която осъществяваме движения в очакване на промени, то думите на Чезаре Борджия ”В живота бях готов за всичко, та смъртта ми не влизаше в сметката…” може би ще ни накарат да забавим ход. Или ще ни накарат да слезем от колелото. Може би това ще бъдат мигове на исихазъм, мигове на покой, безмълвие и вглъбеност, мигове на осъзнаване на собствените си действия и живот. Защото смъртта сигурно не се изразява само с физическото прекратяване на живота, тя се проявява във всяко стесняване на човешката същност и хоризонти.

          Всички обществени коментари за живота рано или късно се превръщат в клишета. Изкачването по спиралата на йерархиите е клише в митологията на делника. Да търсиш качество в света на йерархиите, е като да търсиш светеца в църквата - там няма да го намериш. Никоя хипотеза идваща от света на банализираните истини не може да се докосне до нашият вътрешен свят, с неговите усещания за индивидуалната ни съдба. В минути на дълбока вътрешна будност ние долавяме, че всичко онова което светът ни внушава от гледна точка на причина и резултат, по някакъв начин се разминава с нашата съкровеност, покрита с маската на делника.. Моментния образ на успеха сякаш не може да изпълни в нас онези пространства, чрез които да се приближим до собствената си идея за съдбата. Винаги идват мигове, когато тази вътрешна празнота не може да бъде изпълнена от символите на ежедневието. Онова изначално чувство на живото и автентично съществуване е било замествано от обществените утопии канонизиращи труда и успеха като единствените неща, които ще ни утвърдят във времето и бъдещето. Ценностите и необходимостите на всекидневието започват да не съвпадат с ценностите на индивидуалната ни съдба. Започваме да усещаме живота си като празен звук, преминал  трагично между случващото се и изчезващото, без да можем да върнем лентата назад.

          В един от текстовете си Лев Шестов пише: ”Безнадеждността е най-тържествения и най-велик момент в живота ни. Досега са ни помагали, сега сме оставени на самите себе си. Преди сме имали работа с хора и с човешки закони, а сега имаме работа с вечността. Как не сте знаели това досега!” Исус и Буда са достигнали до самия ръб на пропастта, на крачка от бездната, там където е последният въпрос  на битието… Зад гърба им са останали отчаянието и примирението, а пред тях последният и решаващ скок в неизвестното, в трансцедентното. Рационалното и целенасочено настояще с неговите постоянно изплуващи и изчезващи острови на надеждата, не могат да ни спасят от усещането за пустота и безнадежност. Погледът на надеждите не е поглед към бъдещето, а е поглед към желанията. Пъзелът  на делника, независимо от илюзорните ни претенции за свободен избор ни обезличава, без да постигнем личен контакт със самите себе си, без да осъществим екзистенцията си. Има някакъв съкровен център в човека, който остава недокоснат от обществените митове. В нас се появява усещането, че животът ни се изнизва докато въртим колелото на едни символи, които също са относителни и подвластни на времето. Започваме да не разбираме дали живеем живота си или просто понасяме живота си. Някакво формално и безлично АЗ крачи през света, декламирайки  изтъркани и съмнителни истини, консумира почести и безлични награди, носейки скрити зад духовата музика своята човешка нищета и мизерия.

          Всички сме виждали онези скрити задни дворове и пространства в музеите, наречени лапидариуми. Там се съхраняват късове от статуи, отломъци от плочи с епиграфи, парчета от капители, фризове, надгробни и оброчни надписи, чийто текст не може да се разчете докрай… Издълбани в камъка и излетели в нищото мисли, корозирали символи, проядени от влагата надежди, пожелания  и изветрели почести от далечни йерархии, отнесени от годините, потънали в нищото на всепоглъщащото време. Дори камъните на паметта не могат да съхранят фрагментите и руините на живота, потънал в символите и фикциите на ежедневието. В някаква точка на времето ние попадаме в лапидариума на собствения си живот, без да можем да сглобим фрагментите на отминалите си действия, устремености и очаквания, чийто смисъл е безвъзвратно загубен в отломъците на изминалите дни.

          Наблюдавайки внимателно безумния бяг на хамстера във въртящото се колело, виждах как идваха моменти, в които животинчето губеше сили и се отпускаше, без да помръдва дори с крачета. Тогава  телцето  изглеждащо като безжизнено, се въртеше от инерцията на колелото. Изгубило и последните си остатъци от енергия, то се оставяше на нещата, без никаква воля и съпротива. Съществува някакво блаженство на „нищото”, когато уморени от това да „бъдем” и да „действаме”, се оставяме на нещата такива каквито са. В тези кратки мигове на чистота и осъзнаване, сякаш се докосваме до идеята, че реалността на съществуването всъщност е в самото съществуване. Без цели, без амбиции, без очаквания и без възнаграждения. Тогава в нас нахлува някаква щедра и милостива енергия, светлина от разбиране. Може би точно тогава се докосваме до нашето вътрешно същество, освободено от опита и предразсъдъците на делника. Освободено от подтика да препускаме в ежедневието с неговите конкуренция, враждебност, амбиция и неспокойствие. Изглежда че умът е изцяло зависим  от практическите действия, зависим от напредване във времето, в контекста на някакво всеобщо подчинение на ползата. Но житейският опит не е реалността. Оставайки винаги сомнамбулно ангажирани с всякакви преследвания заради идиотското „ставане” и „случване” на нещата, които сме си поставили като цели, ние се отдалечаваме от някаква своя вътрешна реалност, в която пустотата се заселва  завинаги.

          След няколко завъртвания на колелото, в което хамстерът се беше отпуснал почти безжизнено и се въртеше от инерцията, той отново стана на крака и започна отново и още по-безумно да върти. Може би преследван от някакъв призрачен страх, че бездействието само по себе си е опасно, непредвидимо и с трагичен краен резултат…

          Бездействието ни плаши. То не може да подхранва надеждата, а щом нея я няма идват тревогата, безсилието и страхът… Простотата и смелостта да живееш без цели и постижения не се адмирира от обществото, което подсигурява бъдещето си. Деятелността, преодоляването на всички тези малки или по-големи неща от ежедневието, отклоняват погледа  от голямата ни човешка нищета пред лицето на Нищото. Лице, което не виждаме препускайки във въртящият кръг на привидностите. Когато живеем в пълните обороти и измерения на външния свят, загубваме вътрешния в себе си….

          Всяко умиране спрямо външния свят, означава завръщане във вътрешния. От прозореца на вътрешния свят долавяме, че сме спазвали едни правила, без да разбираме защо съществуват. Започваме да виждаме, че онова което сме наричали твърдост и издръжливост, всъщност е било убийствена монотонност, а онова което наричаме победи, е било просто упорство в присвояването и придобиването на необходимите за оцеляването средства. Силата която сме имали се обръща сама срещу себе си, за да умъртви окончателно страстите, слабостите и заблудите и всички онези привидности, с които сме живели в собствената си религия на глупостта.

          Няма философия която да може окончателно да избави човека от склонността му да се самозалъгва, да си създава илюзии и да преследва привидните брегове на едно бъдеще, в което той никога не пристига. Стремежът към смисъл винаги може да достигне до собственото си отрицание, когато се сблъскаме с проблема за крайността на човешкото съществувание. Съвсем ясно е, че човек остава завинаги в плен на своите илюзии. Всички пътешественици  отдали се докрай на мечтите си, трябва да изживеят пристигането си в пустинята на душевната празнота. Дълбоко спотаения копнеж да се пренесем в някакъв друг свят, в някакво абсолютно „другаде”, където да се заселим заедно с бляна си, е част от нашето крушение. Защото  нашият опит, който е плод на ограничения ни разум, никога няма да намери хармония с мистерията на съществуването. Необятната ирационалност на същото това съществуване поглъща разума така, както морето поглъща песъчинката.

          Гларусът, който прелита край прозореца ми и се стрелка към морето, мощно лети към един хоризонт, който никога няма да достигне. Дали това не е същият гларус, който преди две хиляди години е минал край това място и се е стрелнал към същия този хоризонт. За да живеем в действителността на образите трябва да намерим някакво вътрешно помирение между съкровеното и неопределеното пространство. Понякога една великолепна гледка може да изпълни сърцето ни с тъга, защото в мигът когато съзнанието ни проумее собствената си ограниченост, пред него се откриват нови светове. В тях няма и следа от утопиите на делника, няма следа от неспиращата вулгарност, съпътстваща всички пътувания на егото. Мигът  който надеждата и бляна капитулират е миг,  който можем да се докоснем до собствената си безгранична свобода, да изживеем и приемем своята лична евхаристия към необятното, към всичко онова над което нямаме власт.

          Преди години нанасяйки се в друго жилище, попаднах на огромен куфар със стари снимки, останал от бившите стопани на дома. Това бяха онези твърди черно-бели снимки от началото на миналия век, с тяхната класическа привлекателност и настроение. Това бяха действителни съществувания с написани на гърба имена, дати кратки поздрави и пожелания с отдавна угаснала сила, тъй като тези хора отдавна не бяха вече между живите. Между тях имаше портретни снимки, също така и  групови, правени по планини и морета. Толкова странни лица имаше там. Все едно бях попаднал на картини на Брьогел. Всички тези съществувания са били обречени да отминат и изчезнат в потока на времето. Съществувания, които сякаш никога не са живели, и за които сякаш единствените белези за реалност са късите, набързо написани думи на гърба, отразяващи някакво настроение в нищожния свят на ежедневието. Мога да приема идеята за една отминала реалност, идеята за пространството и времето, но не и когато наблюдавам портретите на тези хора. Колкото повече надделява разума, толкова по-малко място остава за реалността. Всички прекрасни тълкувания за дирята оставена от тях, целият патос за смисъла на техния път, заедно с духовата музика на успехите внезапно заглъхват.

          Един астроном на име Сеновия твърди, че краят на Вселената няма да дойде с взрив, както началото й, а с тишина. Защото космическото време според него, буквално изтича и един ден ще спре завинаги. Може би с него ще спре и цялата логика на света, която и без това не ни е отвела никъде. Края на логиката винаги завършва с тишина. Може би оттам нататък започва Безкрайното време на Бога. Според Зороастризма има три вида време: Време на живите същества, Време на Вселената и Безкрайното време на Бога…

          Хамстерът, бягащ в задвижваното от него  въртящо се колело, живее във времето на живите същества. Унизеният ни разум отказва да приеме ирационалната природа на живота и търси спасение от нея в нашите самотни бягства. Между примирението с безсмислието и неговото отричане стои един мистичен абсурд, към който не искаме да поглеждаме. Навярно той идва от утробата на безвремието, където разумът е безсилен. Въодушевяващите идеи за самопостигане и препускане към бъдещето, са част от нашата илюзия за среща с вечността. Въртящото се колело на делника ни създава усещане за придвижване към смисъла. Така пред очите ни възникват истини, валидни единствено в митологията на ежедневието. Извън колелото те вече не са същите.

          Когато потърсих бившите стопани на дома, за да върна куфара със стари снимки, те отказаха  да ги вземат. Вече нямали значение за тях.

          Може би когато въпросите ни останат без отговор, трябва да се опитаме да сменим въпросите си. Един философ бе казал, „Когато не намерим отговор на въпроса „що е време”, може би е по-правилно да попитаме „кой е времето””. Защото и времето и пространството, сами по себе си не са реални величини. Те зависят от съзнанието. Това по някакъв начин ни кара да живеем с разбирането за абсолютната си самота. Цялото знание на света не може да промени това. Фалшивата сигурност идваща от митологията на делника, от банализираните общоприети ценности служат за храна само на ума, не и на сърцето. В колелото на делника, сърцето не може да бъде чуто. Каквито и постижения да имаме, където и да се изкачим по стълбичката на приетите ценности, винаги идва миг, когато не знаем какво да правим с живота си. Винаги идва миг, когато пред нас застава отворено безграничното, зейнало пространство на нищото. Тогава високомерните знаци на нашата ежедневна дейност рухват смазани под големият ни копнеж за ясен отговор, преди да срещнем нощта.

          Има един великолепен откъс на Торо  от „Уолдън”, който винаги ми е харесвал: „Времето – това е реката, в която мятам въдицата си. Навеждам се и пия, но отпивайки, виждам пясъчното ù дъно и разбирам колко е плитка. Тая плитка речица си тече, но вечността остава. Ще ми се да пия от дълбините, да мятам въдицата си на небето, чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите.”  

          Петър Ангелов - ДАРЕВ