НиколаСтаниславов (Никола Станиславов)
56 21
31 мар. 2017 г., 09:25

Измислена реалност 

  Эссе » Социалные, Гражданские, Личные
2241 4 4
1 мин за четене

    Здравейте! Това е история за един край, сякаш забравен от Бога. Хората са загубили вярата, която последна си отива и оставят душите си на дявола. Тук царуват огорчеността и отчаянието. Младите и хората на средна възраст масово напускат, а старите вече са се примирили, че ще преживеят до смъртта си в мизерия, докато пълнят гушите на силните на деня.  Правят погребенията си приживе, защото след като си застигне черната с косата, няма кой да ги изпрати в последния им път.

    Аз съм студент. Следвам медицина в София. Професията, която е от малкото, за която имаш надежда, че ще си намериш работно място, въпреки отношението към един медик в днешно време. Това е един от малкото билети към спасението. Най-вероятно и аз няма да се завърна. Тъжно и тъпо ми става като се замисля. Мечтата ми е да се върна и да направя нещо за моя край, без някой да се възползва от мен или пък да окраде постигнатото. Защото така е днес, така е и утре - стараеш се да се издигнеш, за да можеш просто да помогнеш и след време осъзнаваш, че всичко отива на вятъра, заради някой, който желае материалното, само за да отиде уикенда да се натряска в някой скъп бар, докато някоя уличница го задоволява с френска граматика.

    Не си мислете, че младите нехаем за нашето родно място и искаме само да се махнем. Напротив! Искаме след като приключим образованието си да се завърнем и да направим нещо значително, което ще подобри положението на хората, които са ни отгледали. Хората, на които дължим това което сме.

    Ние сме плод и отражение на нашите родители, баби и дядовци, които са се грижели, а и все още продължават със сетни сили да постигнат нещо, за да оцелеят. Какво ще оставим ние на децата си? Една безлюдна, необразована и изпитателна среда, в която едно късче хляб ще бъде равно на един живот!

© Никола Станиславов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Браво!Много ми хареса,защото е много истинско!Невъзвращенци сме ние в дела,но мислите ни летят натам!
  • "Това е един от малкото билети към спасението." - спасението е вътре в теб, не в обстоятелствата, профилионалното издигане и материалните възможности. Загубата на вярата и неспособността ни да помагаме безкористно е много по-страшно от бедността. Успех.
  • "Най-вероятно и аз няма да се завърна. Тъжно и тъпо ми става като се замисля."
    Много наши деца няма да се завърнат в България, Никола! И на мене ми "става тъжно и тъпо, като се замисля," но истината е такава, за съжаление!

    Поздравление за есето!
  • "Най-вероятно и аз няма да се завърна. Тъжно и тъпо ми става като се замисля. Мечтата ми е да се върна и да направя нещо за моя край, без някой да се възползва от мен или пък да окраде постигнатото. Защото така е днес, така е и утре - стараеш се да се издигнеш, за да можеш просто да помогнеш и след време осъзнаваш, че всичко отива на вятъра, заради някой, който желае материалното, само за да отиде уикенда да се натряска в някой скъп бар, докато някоя уличница го задоволява с френска граматика."
    Поздравявам те за това есе!
Предложения
: ??:??