Исках... Исках да избягам с 300 км/ч от апартамента на приятелките ми. Да избягам от срамът в погледите им, който осъдително казваше; " Мила моя приятелко, каква глупачка си ти!". Искаше ми се да се скрия под малката масичка, на която пиехме безпощадният алкохол, да съм малка, колкото глътката, която можех едва, едва да погълна, гледайки ги в очите, които в един момент ме съжаляваха, а в друг ме осъждаха за наивността ми. Те бяха двете огледала, в които се оглеждах, а гледката от вън беше страшна. Бях се превърнала в младо,мазохистично, свикнало на болка и унижение момиче, което да го боли, беше равно на ранна закуска в неделен ден. Бях се превърнала в жена, която не уважава себе си, която би прежалила собственото си его, заради човек, който не се интересуваше дори дали дишам все още.
И избягах... За части от секундата си бях извикала такси. За по-малко от половин секунда се бях обула и докато се осъзная вече тичах по стъпалата на пететажната им кооперация. Тичах и се молех,приятелките ...