Исках... Исках да избягам с 300 км/ч от апартамента на приятелките ми. Да избягам от срамът в погледите им, който осъдително казваше; " Мила моя приятелко, каква глупачка си ти!". Искаше ми се да се скрия под малката масичка, на която пиехме безпощадният алкохол, да съм малка, колкото глътката, която можех едва, едва да погълна, гледайки ги в очите, които в един момент ме съжаляваха, а в друг ме осъждаха за наивността ми. Те бяха двете огледала, в които се оглеждах, а гледката от вън беше страшна. Бях се превърнала в младо,мазохистично, свикнало на болка и унижение момиче, което да го боли, беше равно на ранна закуска в неделен ден. Бях се превърнала в жена, която не уважава себе си, която би прежалила собственото си его, заради човек, който не се интересуваше дори дали дишам все още.
И избягах... За части от секундата си бях извикала такси. За по-малко от половин секунда се бях обула и докато се осъзная вече тичах по стъпалата на пететажната им кооперация. Тичах и се молех,приятелките ми утре да имат същото уважение към мен, с което бяхме седнали да пием горчиво вино тази вечер. Молех се да разберат, че не съм наранена, не съм с разбито от любов сърце, а че съм ядосана... на себе си и най-вече на него. Онзи, който ме направи за смях и пред най-близките ми приятели. Онези, които те харесваха и ме обвиняваха, че не признавам чувствата си и го залъгвам.
Тичах надолу по стъпалата, а по бузите му се стичаше вода,която хората наричаха сълзи. Не! Тази нощ нямаше да плача.Просто вече нямаше за кого. Онези, които ги беше грижа за сълзите ми, вече ги нямаше, а и знам как щяха да се ядосат ако ме видят разплакана. Така, че нямаше!
Изтрих сълзите.Ускорих темпото по стъпалата, отворих вратата и просто избягах. Чистият есенен вятър разпръсна косите ми. Коленичих на стълбището пред входа и зачаках таксито, което все още го нямаше. Нямаше да плача тази нощ. Вече нямаше за кого!
И ето, проблеснаха два фара в далечината. Моята спасителна лодка в океана от срам. Качих се, а от вътре симпатично младо момче ме попита за адреса. Обясних му объркано на къде да кара, а вътре в мен усещах странно чувство, че все едно някой ме чака на този адрес.
Младият таксиджия не спря да говори. Запомних само, че се казва Кени и ,че му дадох телефона си. Говори много. Пита ме много неща, но какви отговори съм му дала не помня. Пожела ми приятна вечер с уговорката да се чуем сутринта... Може би и на него нямаше да вдигна, както и на другите ми ухажори. Имах таланта да ги отблъсквам. Не исках други, исках него. Онзи, който никога не беше мой.Онзи, който събуди безнадежден гняв и ярост в очите на приятелките ми, от които така нелепо избягах тази вечер. Исках го, по дяволите, но не можех да призная пред никой, нито пред тях, нито пред него, нито пред себе си.
Прибрах се. На варата още усетих безусловната любов. Единствената. На двете ми кучета в двора, които така се радваха, че се прибрах. Само те ме обичаха, без да искат нищо в замяна и без да са оставили нито един белег в душата ми .Оправих леглото си. Послах черният сатен, в който безскруполно се бяхме въргаляли преди дни. Легнах си и се предадох. Не можех повече. Исках само да спя. Представих си, че той е добре, че е щастлив. Наистина се опитах да забравя лъжите, но уви...Как се преглъща такава лъжа? Той си остана Той! Лош, лъжец, и може би малко предател, но нито сладурат Кени, нито някой друг можеха да го замести. Просто нямаше смисъл....