Говорим ли за това какво да направим с паметника на Съветската армия в София, в паметта изниква споменът за мавзолея на Георги Димитров. Когато у нас се установи демокрация, на обитателя му предложиха обичайно погребение. После сградата девет години престоя празна, сетне я гръмнаха няколко пъти, па накрая я довършиха с булдозери. След заличаването на името на дългогодишния й квартирант, тя престана да илюстрира тоталитарния режим, но идеята да я използват за билетен център така и не се осъществи. С правилните си паралелепипедни форми тя едва ли би минала за шедьовър на архитектурата, но все пак гътването й си беше чист масраф. Понеже в строежа й е била вложена народна пара, пък и динамитът не е гратис.

Паметникът на Съветската армия предлага обаче по-друг размисъл. В предните два текста беше предложено да се разположат около него стендове, разказващи историята ни от 40-те до 80-те години на миналия век, сиреч от времето, имащо пряко отношение към появата му. Нека да напомним историческия контекст и съдбата на други подобни паметници в Европа.

Всяка от страните в стария континент, през която е минала Втората световна война, а даже и всяка малцинствена група, има свой поглед и своя оценка на този исторически катаклизъм. За Русия и Беларус победата над фашизма е била въпрос за оцеляване на нацията и там към паметниците на Червената армия се отнасят с уважение. В книгата си «Моята борба» Адолф Хитлер не само е определял арийската раса като човека, а всички останали раси като коня, воден от човека. Той още е писал, че Германия трябва да обърне поглед на изток, към рядко населените земи на държавите, изникнали върху пространството на Руската империя. Това би осигурило необходимото жизнено пространство (Lebensraum) на немската нация. За фашистката доктрина унищожаването на комунизма е следвало да бъде придружено от постепенното унищожаване на второкачественото славянско население и, разбира се, на евреите.

В прибалтийските републики Литва, Латвия и Естония нещата изглеждат другояче. След присъединяването им към СССР през 1940 година няколко десетки хиляди техни сънародници са депортирани в Сибир, а в страните им се установява сталински тоталитарен режим. През време на войната някои граждани на тези страни са служили в частите на SS, а други са участвали в избиването на евреите. След войната СССР заселва по тези земи хиляди етнически руснаци, най-вече в Латвия и Естония. След разпадането на Съветския Съюз русите от Прибалтика, които нито лично, нито пък техните родители са живеели там до 1940 година, не получават местно гражданство. Това изостря отношенията межлу прибалтийските републики и Русия.

Става ли дума за паметниците, можем да си спомним за безредиците, с които беше придружено през 2007 година преместването на паметника на незнайния воин в Талин (наричан «Бронзовият войник», издигнат в памет на загиналите през войната съветски войници) от хълма Тьонисмеги (хълм на Св. Антоний) на военното гробище на града. Болшинството от естонците възприемаше негативно присъствието на паметника в центъра на столицата, а етническите руснаци не одобряваха преместването.

Друг един паметник, но този път посветен на конкретен съветски военачалник, го сполетя подобна съдба. Става дума за демонтирането през 2020 година на паметника на маршал Иван Конев в Прага. От една страна това е бил военен, освобождавал града от Вермахта през 1945 година, от друга – организирал потушаването на Унгарското въстание от 1956 и на Пражката пролет от 1968 година, а също така ръководил депортирането в СССР след Втората световна война на чехословашки граждани от руски произход. В този смисъл с маршал Конев пражаните са постъпили както французите с маршал Петен, герой от Вердюн през Първата световна война, но оглавявал режима на Виши през Втората. За последното, в това число за сътрудничеството с Германия при депортирането на френските евреи в лагерите на смъртта, Петен не е бил удостоен с паметник и е бил осъден на затвор.

Става ли дума за паметника в София, протестната реакция на Русия спрямо идеята той да бъде преместен или разрушен е напълно понятна. Да има паметник на Съветската армия в друга страна означава да има изграден видим авторитет на Руската Федерация пред света. Обаче паметникът се намира на българска територия и никой не може да ни заповяда да виждаме в него само ролята на тази армия в разгрома на фашизма и да забравяме, че благодарение на нея сме прекарали 45 години в лоното на комунизма. Тази армия не е водила бойни действия на наша територия, освен малки изключения около западната ни граница. Те фактически са били началото на операциите по освобождаването на Югославия, в които участието на нашата армия е било повече от съществено.

Паметниците, намиращи се на територията на една държава, трябва да са адекватни спрямо нейната история и ценностите на нацията. Особено тези в центъра на столицата й, които дават лицето на страната пред света. Ето например, паметникът на Цар Освободител не е бил махнат даже през времето, когато сме били сателит на Германия през войната. Защото зад него стоят хилядите пожертвани животи на руски войници, без което нямаше днес да имаме независимост. А паметникът на Съветската армия е плод на времето, когато инакомислещите разполагаха с неограниченото право да си затварят устата.

Ако в близост до паметника се уреди музей на открито, със стендове, разказващи за периода от началото на войната до началото на демокрацията, то привържениците на паметника пак ще могат да си провеждат мероприятия пред него, докато противниците му ще го възприемат не като паметник, а като музеен експонат. И едните, и другите ще могат благодарение на музея да открият за себе си по нещо от нашата история, което са позабравили.

На стендовете бихме могли да сложим и сравнителна хронология – в лявата колона да споменаваме събитията у нас, а дясната да казва какво е ставало през това време по света. Стигнем ли в четенето й до 1968 година, ще имаме право на едноминутно мълчание. От срам, естествено. Тогава части от нашата армия отиват след съветската в Чехословакия, за да вкарат чехи и словаци обратно в правия път на комунизма. За сравнение – Чаушеску не праща там румънски войски. Това за нас би било повод да си спомним, че братя Шкорпил основават нашата археология, че Безеншек измисля нашата стенография, че е имало Мърквичка, Иречек и толкова други.

В този смисъл музеят на открито би могъл само да ни обогати. И ако написаното по стендовете не се хареса на някого, то нека той да се сърди на историята, на която през последните векове май че не сме били галеници.