Говорим ли за това какво да направим с паметника на Съветската армия в София, в паметта изниква споменът за мавзолея на Георги Димитров. Когато у нас се установи демокрация, на обитателя му предложиха обичайно погребение. После сградата девет години престоя празна, сетне я гръмнаха няколко пъти, па накрая я довършиха с булдозери. След заличаването на името на дългогодишния й квартирант, тя престана да илюстрира тоталитарния режим, но идеята да я използват за билетен център така и не се осъществи. С правилните си паралелепипедни форми тя едва ли би минала за шедьовър на архитектурата, но все пак гътването й си беше чист масраф. Понеже в строежа й е била вложена народна пара, пък и динамитът не е гратис.
Паметникът на Съветската армия предлага обаче по-друг размисъл. В предните два текста беше предложено да се разположат около него стендове, разказващи историята ни от 40-те до 80-те години на миналия век, сиреч от времето, имащо пряко отношение към появата му. Нека да напомним историческ ...