В една трудна и тежка за четене книга на Александър Солженицин „Ракова болница" прочетох следната глава: „Какво крепи живота човешки?"
„Човек си прави сметка за цяла година напред, а не знае, че и до вечерта няма да доживее."
Свикнали сме да отлагаме за по-далечно бъдеще разискването на неудобни въпроси. Когато човек е притиснат в ъгъла от коварната болест, остават му месеци или дни живот, тогава е принуден да търси смисъла на собственото си съществуване. Защо съм се родил? Каква е мисията на моя живот? Кое е най-важното нещо, което трябваше да направя за определеното ми време? По различен начин живеят хората - един в бедност, друг в богатство; някои мъждят, други горят. А и смъртта им е различна... Някой бил злобен и сприхав, друг усмихнат и милостив. А добрата дума и подадената ръка нямат цена, не се измерват с пари, не ощетяват милосърдния и след смъртта му се помнят.
„Животът човешки се крепи не на грижата за себе си, а на любовта към другите."
Който носи любовта в себе си, не може ...