Като в приказка... Спомняте ли си онези дни, когато вечер,след дългия, изпълнен
с палави игри следобед, с нетажали от умора клепачи, сме се унасяли от благите
думи на мама, редящи поредната приказка. Как сме чакали да видим онова човече,
Оле-затвори-очички, което всеки път напръсква очите ни с млечице и ги залепя, за
да заспим. Ако сме били послушни, разтваря шареното си чадърче над нас и ни
разказва една от многобройните си истории. Приказките са едни от най-красивите и
вълнуващи спомени от детството ни. Те изграждат в представите ни един различен
свят. Свят, в който ни учат да разграничаваме добро от зло. Да градим
величествени дворци, да чакаме своя принц или да се борим за своята принцеса. Да
бъдем честни и смели да браним мечтите си и да вършим чудеса. В този вълшебен
свят всичко е съвършено, прекрасно, доброто винаги надделява и всички живеят
щастливо до края на дните си. Но идва момент, в който порастваме и осъзнаваме
истината. Оказва се, че съвсем не е толкова лесно да си построиш дворец, не че е
невъзможно, но наистина трябва да си белязан от съдбата. Пък и как да се бориш
за ръката на принцесата и да се изтъкваш пред царя, като него го виждаш само от
време на време по телевизията. Трудно е да разбере едно момиченце, че ако стои
със затворени очи и чака някой да го целуне, ще си остане стара мома, защото
принцове рядко се срещат. От толкова време слушам отчаяните опити на госпожата
по литература да ни обясни, че петела, който издал къде е скрито Златното
момиче, бил всъщност алюзия към образа на змея, който пък от своя страна бил
пазител на отвъдното. Винаги съм си мислела, че ролята на змейовете е да
прелъстяват царските дъщери, а и не е голяма приликата между петел и огромен
гущер с крила, но вероятно в летателните приспособления ще да е
разковничето.Странно нещо са приказките, особено когато ти се налага да преминеш
вълшебната граница между книгите и действителността, разбираш, че реалният живот
освен странен е и страшен. Но най-страшното е, че в днешно време не е нужно
Оле-затвори-очички да ни затваря очите, ние сами го правим. Държим се сякаш не
виждаме толкова много неща, защото просто така ни е по-лесно. Водим се от
принципа „Покорна главица сабя не я сече”, а ние сами си я отсичаме, като
позволяваме да ни тъпчат, като не изразяваме позициите си. Един човек, който не
знае какво иска, не може да се реализира в живота, който съвсем не е като в
приказките. В който, дори на горчива цена, трябва да се бориш, за да удържиш на
натиска и да изплуваш над неспокойните води на морето от примирени или опитващи
се да поемат глътка въздух. Трудно се гради красиво бъдеще, но въпреки
ожесточената битка, трябва да внимаваш, за да не загубиш хуманното в себе си, да
разпалваш искрицата любов, която топли сърцето ти, защото ако изгасне, остава
само пронизващият студ. И ето тук е мястото, където трябва да се появи мечокът,
който стопля сърцето на Ледената кралица, но за нещастие и той остава само върху
лъскавите страници на детските книжки.Трагично е! Трагично е загиването на
прекрасното при сблъсъка му с действителността. Въпреки това всеки сам може да
съчини своята приказка и там да открие своите чудеса и своето щастие. Вярно е,
че в реалния живот не всичко става с едно почукване на вълшебната пръчица, а и
дори цял ден да хвърляш мрежи, надявайки се да уловиш златната рибка, пак няма
да успееш, но когато сам постигнеш щастието си, ти е много по-сладко.
Единственото условие е да бъдем добри и тогава дори Оле-затвори-очички ще отвори
шарения си чадър над нас и ще ни дарява с покой в сънищата ни. Всеки, който е
направил нещо стойностно и красиво през деня, заспива щастлив, защото животът му
е като една безкрайна приказка, независимо дали вярва във вълшебното джудже,
даряващо послушните деца с чудни съниша. Мисля, че смисълът на живота е именно в
това, всеки сам да изпише своята история. А най-доброто начало на всяко нещо е
едно „Обичам те”. Така че кажете го на човека, който е най-близо до сърцето ви и
както е модерно да се казва: „Нека вашата приказка започне сега!”