Днес продадох част от себе! За „жълти стотинки” продадох  родния си дом и двора, в който направих първите си крачки в живота. Продадох  спомените си  и земята, в която остава зарит дълбоко родовият ми корен. Наложи се сама, със собствените си ръце, да вдигна  острата безмилостна брадва на финансовите проблеми и да пресека  завинаги най-здравите връзки с него.

     Много ме заболя! В сърцето ми се отвори рана като  тъмна бездна, от която полъхнаха студ, тревога и чувство на вина.

      Господи, никога вече няма да  вляза  в  този двор,  в който всяко дърво, всяко цвете ми шепнеше с радост „Добре дошла!”. Там, където  всяко кътче ми напомня за  неуморните, грижовни ръце на баща ми. Където сякаш чувам забързаните стъпки и скъпия глас на мама, докосва ме ласкаво споменът за любимата ми сестра, а в короните на ореха и старата черница  още се люлеят и звънят  детският ми смях и песните, с които огласях  квартала.

      Не смеех да погледна към къщата.  Тя сякаш се беше смалила и  посърнала  от мъка. Прозорците ù като тъжни очи ме гледаха с укор и питаха: „Нима ще ни предадеш? Нима ще обърнеш гръб и ще ни изоставиш?”

     С наведена глава и треперещи ръце се мъчех да отключа входната врата. Ключът  трудно се превъртя, сякаш  правеше последни  отчаяни опити да не допусне чуждите хора зад прага на нашия семеен дом. Вратата жално заскърца, като че ли искаше да каже: „Опомни се! Утре ще е късно!”

    Но всъщност вече наистина беше късно! Новите стопани оглеждаха всяка вещ, всеки кът, а аз имах чувството, че стоя безпомощна и разголена пред любопитните им погледи. И чувствах, че една част от мене  си отива безвъзвратно. Чувствах се като последното листо на  едно умиращо дърво, което вятърът  отнася далече, далече от него – самотно и  смалено от  осъзнатата болезнена истина, че обратен път няма и нищо не може да остане такова, каквото е било някога, че аз самата  не съм цяла.

    Душата ми се разплака. Изтичах навън и за последен път напоих розите с горчивите си сълзи.

Стиснала в ръцете си договора за незначителната сума, за която продадох  родния си дом и най-скъпите си помени, с натежало сърце  излязох на улицата, с чувството, че вече съм никоя.

   И този миг си спомних за Юда и за ония жалки 33 сребърника, срещу които е продал съвестта  и доверието на Учителя си. И се почувствах като него – виновна и заслужено нещастна.