И изведнъж сякаш загубена се почувства намерена. Намери я не кой да е а той, точно той. И сякаш от нищото се появи, дойде, издърпа я, накара я да се усмихне и да забрави за всичко лошо. Ами очите му какво можеше да каже за тях? Можеше да говори с часове за тези очи. Дълбоки, чувствени, очи, които я даряваха с най- истинския и грижовен поглед. Очи, в който можеше да се изгуби, очи, на които не можеше да намери края, пълни с добро, с утеха и страст. Мразеше мисълта, че можеше да стане ‘’поредното неизживяно минало’’, но обичаше хиляда други неща. Обичаше загрижеността му. Загриженост, която я караше да се чувства единствена и специална. Обичаше това, че винаги я слушаше без значение какво говори, сякаш бе единствена на света, сякаш в нея той откриваше своята утеха, своята воля. Припознаваха се един в друг. Бяха си упора. Тя го ползваше за котва, котва която ще я държи силно и няма да и позволи да се загуби отново. За него тя беше целия стимул и цялата сила. Държаха се силно сякаш за последно, сякаш само това им оставаше. Като удавници се бореха един за друг, съществуваха заедно. Намериха се сякаш цял живот са се търсили. За първи път тя усети толкова много щастие, което не е следвано от болка. Искаше да спре времето за да не може никога отново да се губи, за да не може след това някой друг да я намери.