28 июл. 2020 г., 14:00
1 мин за четене
Започнах да не разпознавам себе си. Бях аз, но търсех утешение за болката. Усмивката превръщаше се в клоунска гримаса. Добротата изстиваше като ледена висулка. Потърсих лек за своята рана, ала не намерих. Попитах се отново ли сгреших, не бях ли права... Мечтаех за теб и за морето, което отразяваше любимите черти. Пренасях се във вълшебството на детството, към сутрешните изгреви, към рисунките по пясъка, към лунния пейзаж. Разделях се с призраци, а после ги сънувах, размазани и демонични. Сънувах как се радвам на морето и тръгвам с бодра крачка към вълните. Синева, да я погаля искам, но потъвам, ах, давя се, ах, Боже, моля те, смили се! И сякаш там съм на пясъчни бряг, бряг само мит, илюзия красива, горчива на моменти.Тишината напомня за оставащото време и гони минутите покой. Притваря клепачи и зове вятъра, който спи. Примирявам се с миналото, с изгубените приятелства, любови. Крехка, вярата ме гледа втренчено. Затова мълча. Не съм готова за пътуване. Сълзите, падащи като листопад, бел ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация