Започнах да не разпознавам себе си. Бях аз, но търсех утешение за болката. Усмивката превръщаше се в клоунска гримаса. Добротата изстиваше като ледена висулка. Потърсих лек за своята рана, ала не намерих. Попитах се отново ли сгреших, не бях ли права... Мечтаех за теб и за морето, което отразяваше любимите черти. Пренасях се във вълшебството на детството, към сутрешните изгреви, към рисунките по пясъка, към лунния пейзаж. Разделях се с призраци, а после ги сънувах, размазани и демонични. Сънувах как се радвам на морето и тръгвам с бодра крачка към вълните. Синева, да я погаля искам, но потъвам, ах, давя се, ах, Боже, моля те, смили се! И сякаш там съм на пясъчни бряг, бряг само мит, илюзия красива, горчива на моменти.Тишината напомня за оставащото време и гони минутите покой. Притваря клепачи и зове вятъра, който спи. Примирявам се с миналото, с изгубените приятелства, любови. Крехка, вярата ме гледа втренчено. Затова мълча. Не съм готова за пътуване. Сълзите, падащи като листопад, бележат вихъра в душата. Плачеща, измивам с тях следите от тъгата, разочароващите тътени на миналия зов по нежни мъжки длани. Ще успея ли да бъда същата, умееща да прощава, обичаща и толкова чиста, ще продължат ли мечтите да ме поддържат истинска, открита и до болезненост жива?

Смърт - стой далеч. Не си нужна. Нямаш далновидност. И въображение дори. Не блъскай по прозореца към сърцето, а спри се и ми подари една въздишка.Надежда се нарича тя. За да си поема дъх, за да заобичам пак и себе си и реалността.