Едно въздействие е психагогическо въздействие, когато умът се освободи от съзнанието за това "как съм видян, докато правя онова, което правя (или докато правя каквото и да е)".
Причината, поради която човек се настройва срещу друг човек е, или в страховете му, че ще бъде оценен отрицателно, или в очакванията му, че трябва да бъде оценен положително. Свободата от (социалното) самосъзнанието, че ще бъда забелязан - по един или друг начин - от друго (социално) съзнание, открива пътя към действителната саморефлексия и създава психагогическото съзнание.
Основанието редовият човек да изпада в спешност и затова да носи напрежението на социалния живот, е в обсебеността му от представата, че е виждан; а това го принуждава да върши всичко, което върши, съобразно тая представа. И понеже всички редови същества са обзети от подобно социално светоусещане, то настава лудостта на безкрайните отражения, които се премятат от съзнание в съзнание, пораждат производни отражения, и формират напълно изкривения и илюзорен свят на човека-погубен-в-деня-си.
Онова, което се нарича "чувство за отговорност" и е изпълнило устите и душите на всички, няма нищо общо с отговорността. Неговото истинско име е "чувство за вина". А човек носи в себе си социална вина, не като мотив да поеме отговорност, а поради една-единствена причина: защото знае, че няма да може да понесе възлаганата му отговорност и спешността ще го надмогне. "Чувството за вина" води не до изпълнение на целите, а до създаване на представата, че целите са изпълнени. Тази последица се потвърждава от автоматичното действие, което произлиза от "чувството за вина" - вменяването на вина.
Редовият човек вменява вина, за да не носи вина. В същото време особено държи да изпитва вина, защото това е единственият му познат начин да убеди себе си и другите, че е поел отговорности и е изпълнил поставените цели. Но за да може тая вина да произвежда представа за реализираност в живота, тя трябва да се конвертира, тоест да се прехвърля на когото може. Валутата с най-висока обменна стойност в социалния ред е вината.
Съзнанието, че "съм-видян-зле" означава, че ми се прехвърля отговорност (а всъщност вина). Нежеланието "да-бъда-виждан-зле" е мотивът да възлагам отговорности (сам да прехвърлям вина) Съзнанието, че "съм видян добре" означава, че съм създал представата за изпълнени отговорности, което пък е - разпределил съм вината по най-подходящ начин.
Докато вината е основна валута на редовото съществуване и поражда манипулации и самоманипулации, то въздействието е ресурсът и енергията на психагога.
Психагогът е способен да въздейства само, ако не поема вина в резултат на която да изпадне в ситуация да прехвърля вина. Маневрата по освобождаване от вината, се нарича "маневра на психагогическия поглед и действието на този поглед".
Психагогът не гледа това как е видян, а това как всеки друг усеща, че е видян.
Тактическата цел в случая е да се постигне пряка свобода от вината.
Също - психагогът въздейства на всеки, който "усеща, че е видян", като не му позволява да се отдаде на рефлекса по понасяне на вината.
Тактическата цел в тоя случай е да се предизвика свобода от вината.
(Истината е, че рядко някой желае подобно предизвикателство. Но пак психагогът има стратегически цели, а те не включват удовлетворяването на чужди желания и съответно поемането на социална вина.)
Да предизвикаш свобода от вината е обходен път към постигането на лична свобода от вината и е единственият начин да се осъществи пълната свобода.
----
Няма нищо спешно на света. Дори смъртта не притиска човек към наложителни действия (към това да живее например). Напротив: перспективата, че ще умреш, те кара да отправиш поглед към (идеята за) смъртта - най-великият психагог въобще - и така да бъдеш предизвикан от нея към своята свобода.
Смъртта никога не вменява вина. А това е така, защото Смъртта е способна да въздейства по (почти) неподражаем начин.
© Едуард Кехецикян Все права защищены