Вие всички слушате музика. Пианото на Шопен ви е омагьосвало и ви е карало да се възхищавате на майсторлъка на тези пръсти, които пъргаво са подскачали по клавишите му за да избликнат живота – тъжен, весел, закачлив, шумен, магически роден от целувките със слоновата кост на клавишите. Ръката на живота е създавала живот с гласа на живото пиано...
Но малцина от вас са чували гласа на умиращо пиано. Защото пианата винаги умират самотни, в празни, студени стаи, придружени единствено от своя убиец, композитор и изпълнител на последната песен, която ще изпеят (освен в някои отвратителни телевизионни шоута, където като жалки вцепенени гладиатори, заобиколени от десетина ламтящи за пари изрода, трошащи пианната им плът с тежки чукове, пианата си отиват раздробени, в унизителна неравна битка, сред крещяща обезумяла тълпа - варварщината на несъвършените Всички; но така никога не може да се усети истинската мъка, с която пианото напуска този свят.)
Тук, в този последен, празен дом, в центъра на студената шарена пролет, Пианото умира бавно, с вопли, които карат косата на Убиващия да настръхне, а душата да се разлюспва, като лико от млада клонка в пламъци. Всяка струна, която до момента е седяла в нежно обгръщащата, мрачна, суха и пазеща утроба на своето майка пиано, била е част от душата му, част от поезията на отминалата епоха (обикновено пианата са много стари) вижда светлината, първата и последна лъчиста експлозия на спектъра; и точно когато Е наистина готова да запее сама от щастие, да запоздравява великата картина на живота прескочила мигновено през открития прозорец, да завика с пълно гърло химна на светлината, убиецът стиска живота и; бавно, мъчително, с непоколебимото въртеливо движение на оръжието – ключ, което методично отнема връзката между малкото метално винтче, пъпна връв, смело свързвало с фините си нарези ясната и звънлива струна с дървения храм на пеещия жив, механизъм.
И когато винтчето тупне в ръката на убиеца, то е топло, за да разбере Убиващия, че наистина отнема живот, който тихо е пулсирал в тези фино създадени гърди и че писъците, с които винтът излиза от тялото, хорът от вопли на останалите струни, все още живи, синхронни, треперещи пред неумолимото смъртоносно въртене са истински и отчаяно реални; убиецът РАЗБИРА думите, които струните крещят, докато осъзнават, че не могат да избягат, че не могат да се измъкнат от неизбежното отнемане на живота, което ги очаква скоро. Една струна, май Ла от първа октава се опитва да се скъса сама - но не може. Убиецът винт след винт се приближава.
Това не е онова убийство, при което натискаш спусъка и някое тяло се строполява за миг, заплюто от бездушна, пробиваща плюнка метал. Не е и онова убийство, при което прокарваш нож през гърлото на някой непознат човек и смъртта настъпва за няколко мига... Това е масово убийство! Геноцид над десетки животи и истории, които убиецът прекратява една по една, докато ги слуша и запомня в душата си. Едни струни си отиват с дълги протяжени вопли, други с басови гласове, постепенно затихващи или повишаващи се, като писуканията на удушени птички.
Има ли по голяма жестокост? Може ли да съществува по-безсмислено зло от убийството на едно пиано?...
И сега, написал тези редове, които пареха в главата и караха пръстите му да треперят, а гаечният ключ оръжие да се изплъзва и да бяга, лазейки по земята, опитвайки се да се скрие в миша дупка от срам, Убиецът ще се върне отново в стаята на смъртта да довърши останалите осемдесетина живота и да слуша воплите на останалите умиращи струни, жесток, опиянен от смъртта, Убиецът на едно Пиано!
Когато бях малък, ме учеха, че за да разбереш музиката, трябва да опознаеш пианото.
Сега знам как мълчи, как пее и как умира едно пиано.
Сега знам каква е анатомията му.
А разбирам ли музиката?
© Боромир Все права защищены
Естествено, има и един друг вид смърт. Това е техническата смърт, ако мога така да я нарека. Нейна характеристика е, че винаги идва в presto, за да счупи пръстите на пианиста и да го повлече ведно с пианото му в ада. Тя също може да бъде красива - у Лист например, или у Рахманинов (РАХ 3 защо не?). Уви, когато стане дума за Шьонберг, Веберн, Берг и сие тая смърт е едно нищо и никакво умиране, един симулакър, създаден от неудовлетворена мания за величи и купища комплекси. Ала тогава говорим не толкова за грухтящата, низка смърт на едно прекрасно пиано (и неговия пианист), колкото за смъртта на изкуството въобще. Но това е вече тема за други рефлексии.
Текстът Ви е прекрасен! Моите искрени адмирации!