Една безмълвна камбана очаква буреносния вятър, една душа мълчи... една душа, притихнала в своите мечти, страдания и вопли, една душа се лута пак...

Защо отново не можах да открия себе си? Защо след толкова лутане и пропиляване на душевни и интелектуални ресурси, аз пак стоя на кръстопът... аз пак търся своя път, отричайки, че досегашния е правилен... Докога ще се утешавам, че душата ми е млада и объркана? Аз, може би, никога няма да порасна толкова, че да знам кой е правилния път...

Никой, никога не ми е носил толкова нещастие, колкото самата аз си причиних... Защото е лесно някой друг да е виновен, но е трудно да откриеш,че в дъното на чашата на страданието си ти, ти си в основата на цялото си нещастие...

Сега стоя на този житейски кръстопът, не твърде малка, нито зряла, но достатъчно чувстваща, че сякаш няма път назад...

А как исках да съм вихър и го можех, как можех да съм като пролетта- цветна и творяща... да създавам... и да чувствам, че живея!!!

Как страшно е да знаеш, че си пясъчен часовник, в който пясъкът изтича бързо, без да можеш да го спреш и върнеш... и без никой друг да може да го спре...

Зная, че ако продължа напред по своя път може и да БЪДА някой ден, но ще бъда ли щастлива?

Но... късно е вече, стига с толкова мисли... ще продължа своя път- той е правилен, образцов, зная, че не ме прави щастлива...Не бих ли била егоист- да зарежа научните цели, яхвайки буреносния вятър на творческото щастие?... твърде късно е вече... трябва вече да замълча, но сигурно ще мине много време, когато ще затворя херметически в душата тайнствената ми мечта, виновница за честата ми жажда към тъгата...