Една безмълвна камбана очаква буреносния вятър, една душа мълчи... една душа, притихнала в своите мечти, страдания и вопли, една душа се лута пак...
Защо отново не можах да открия себе си? Защо след толкова лутане и пропиляване на душевни и интелектуални ресурси, аз пак стоя на кръстопът... аз пак търся своя път, отричайки, че досегашния е правилен... Докога ще се утешавам, че душата ми е млада и объркана? Аз, може би, никога няма да порасна толкова, че да знам кой е правилния път...
Никой, никога не ми е носил толкова нещастие, колкото самата аз си причиних... Защото е лесно някой друг да е виновен, но е трудно да откриеш,че в дъното на чашата на страданието си ти, ти си в основата на цялото си нещастие...
Сега стоя на този житейски кръстопът, не твърде малка, нито зряла, но достатъчно чувстваща, че сякаш няма път назад...
А как исках да съм вихър и го можех, как можех да съм като пролетта- цветна и творяща... да създавам... и да чувствам, че живея!!!
Как страшно е да знаеш, че си пяс ...