Някъде из хилядите страници в интернет ми попадна една мисъл, която ме плени: "Слабите имат мечти, силните ги превръщат в цели!". Така ли е наистина? Има ли полза от мечтите, които са неизменна част от живота ни, ако не ги превърнем в нещо, което непременно трябва да изпълним? И до колко ефективно би било това? Напоследък хората са се вманиачили на тема "позитивно мислене" и изобщо силата на ума и мисълта. Не е ли това поредният опит да избягаме от реалността и да помечтаем? И все пак мисълта предвещава действията. До колко можеш да тренираш ума си да спре просто да мечтае и да започне да си набелязва цели, макар и не винаги изпълними? И не е ли в това трагедията, защото когато мечтаеш, даваш воля и на най-глупавите, невъобразими и прекрасни желания. Те остават едни напразни химери, мечтаейки и фантазирайки, ги реализираш за един момент, чувстваш тяхната сила, но... Контрол! Хората все казват, че разумът трябва да води, а не сърцето. Но, по дяволите, нали проклетият разум създава небивалите истории в главите ни, които наричаме гордо мечти. А по-скоро бих ги нарекла неуспех. И в пълно противоречие с казаното, аз обичам да мечтая. Може би мечтите ми са най-хубавото и най-пагубното нещо в живота ми. Един ужасен оксиморон, с който се опитвам да се преборя, тъй дълго и безуспешно. Воля! Воля да разграничиш онова, което трябва да си остане само фантазия и онова, което от мечта трябва да превърнеш в реалност. Реалността, колкото и непоносима да бъде понякога, тя е съществената, тя ти носи спокойствие и удовлетворение, всичко друго е илюзия, бягство, забрава. Жестоката реалност, на която може да не бъдеш господар, но това не значи, че трябва да си и роб. Въпрос на избор и усещане. И все пак от време на време е хубаво да помечтаеш, макар и противопоказно, може пък една мечта да се превърне в дългоочакваната реалност...