На стария таван, покрит с прах, върху стария скрин имаше купчина книжки. Отдавна те седяха там без никой дори да си ги спомни. Един ден при тях дойде сивата мишка и започна да ги яде. "Недей! Молим те. Запази ни, ценни сме, скъпи сме за хората." Но тя само спокойно ги изгледа и рече: "Ако бяхте защо сте тук, сами, забравени." и спокойно продължи да си похапва. Книжките обаче не искаха да се предадат: "Не е така! Дори оставени тук, те ни пазят в сърцата си.". Мишката повече не обърна внимание на думите им  и бавно се яде.

Това е тъжната история на живота. Светът на човека е като една отворена книга. Страница след страница той описва всеки важен и маловажен миг в живота си. Там са копнежите, мислите му, желанията и мечтите. И той ги пази, така, както един пират би пазил златното си съкровище, защото те са важна чест от него. Това е защото един човек без минало не е нищо повече от бегла сянка, едно нищо. Не е нужно да знаеш славната история на държавата си или да знаеш името на всичките си роднини до пето поколение. Имаш ли собствената си история, нищо друго не е от значение.

Поглеждайки обаче към тази история за мишката, изяла малките книжки, човек няма как да не се замисли и за самия себе си - това, което е бил някога и това, което е. Пред него е бъдещето - тайнствено и неизвестно, но той знае, че винаги има зад себе си миналото. Често хората казват, че за да можа да продължиш трябва да имаш пътеводна звезда, цел, която да ти дава сили.

И най-често това са светлите детски мечти. По същия начин, както малкото дете казва на баща си, че някой ден иска да стане пожарникар, така след десет или дори петнайсет години той може да стане такъв, защото наистина го е искал и не се е отказал от тази си мечта. За жалост такива неща са вече рядкост в живота ни. Светът е прекалено жесток, за да позволи на мечтите да бъдат осъществени. Тя кара хората бавно да забравят някогашните желания, затворени в стария дървен скрин. И накрая, подобно на сивата мишка, ги изяжда, унищожавайки и най-малкия помен за тях.

Една подобна мисъл може да накара човек наистина да се замисли. Заслужава ли си въобще човек да мечтае, да копнее за нещо по-добро от това, което има. Да се предадеш, означава завинаги да се откажеш да живееш. Човек живее заради тези свои мечти, за малките желания, които има. Независимо дали са и нещо просто като: "Днес искам да изям един голям сладолед." или "Искам да имам шест по история." Един ден тези малки желания ще се превърнат в нещо наистина голямо, което може дори да промени света.

Ако не съществуваха тези малки желания, човекът няма да бъде това, което е днес. Ако някой не бе казал, че иска да стигне до Луната, днес нямаше да е възможно да се изпращат совалки, които да кацат на Марс. А някой ден дори и още по-далеч. Ако не съществуваха тези малки желания нямаше да ги има културата и изкуството, защото те не са нищо повече от плод на човешкото въображение. Едва след като един шедьовър бива измайсторен в съзнанието на човека, той може да стане истина. Доказателство за величието и ума на човечеството.

И каква тогава е поуката от историята - трябва ли да позволим на мишката да изяде малките ни книжки? Или може би е по-добре да ги извадим от стария шкаф, да избършем прахта от тях и да ги сложим някъде, където може да ги виждаме и да си припомняме какво искаме да направим от себе си? Това е изборът на личността, на отделния човек! Аз няма да се предам, защото независимо колкото и години да минат, колкото и тежка да бъде борбата ми, няма да се отрека от тях и те завинаги ще останат живи в сърцето ми. Ами твоите?