Живеем в свят на безкрайна война, война на страхове и мечти, на свянове и покази, на тайни и безразличие. Война на слабости и несгоди... Безкрайни мъгли.
Сякаш забравили доброто и сякаш изморени от целия този фалш се превръщаме в апати на цялото безвремие. Водим се по течението на ежедневието:
лъжа, страх и безсилие...
Нима вечно ще го търпим?
Нима вече не вярваме в мечтите, нима сме загубили способност да жадуваме?
Нима не желаем да изкрещим исината, да изтупаме от себе си гнева и страха?
Не е ли време да сложим край на цялата тази ирония, да пуснем щастието в живота си, да въведем мир и спокойствие в душите си?
Нима не можем да признаем любовта? Да открием истинската и същност - на нежност, красота и величие.
Нима тя не ни прави истински в цялата ни същност, нима не е извор на щастие и благодат?
Тогава, приятели, защо бягаме от нея?
Нима е толкова трудно да я допуснем в световете си?
Да изградим своя свят, свят с бъдеще? ...