Когато те изгубих, валеше. Дъждът падаше върху лицето ми и те не можеха да видят сълзите. Те, които ми взеха всичко. Всичко беше ти. Ти беше смисълът и животът, ти беше краят и истината. Истината, която ми отнеха, а в замяна дадоха лъжите и лицемерието си. Лъжи, на които вярвах и лицемерие, за което им благодарях, мислех, че ми е подарък. Каква грешка допуснах, с какво ги нараних, какво им взех, че те ми отнеха всичко? Обичах и бях обичана... Това грях ли беше? Може би нямах право на щастие или решиха, че заслужават това, което е мое, че съм недостойна да имам себе си и теб...
Всяка дума, всеки жест, всяка една тяхна лъжлива сълза значеше всичко за мен, останали ми бяха само те... и мислех, че всичко е просто съдба, че така е било писано...
Аз бях мишена, а те ме целеха с кал. Кал, пропита с омраза и завист. А аз не помръдвах. Очаквах всеки следващ удар и се питах дали ще бъде по-силен от предишния или най-накрая ще се съжалят над мен и болката ми, над тази празнота в сърцето, която ми оставиха. Просто имах нужда да бъда наранявана още и още... иначе не бих имала сили днес да сложа край на цялата тази лъжа...

Казват, че всеки рано или късно се сблъсква с реалността. Че тя те връхлита и ти не можеш да я спреш. Не искам да порасна, не искам да бъда мъдра и силна! Знам, че не мога да бъда същата, знам, че болката не ни убива, прави ни по силни, но аз просто искам себе си завинаги. Владеех хаоса, оправях проблемите си сама, сама преживявах всичко, което ме връхлиташе по пътя. Побеждавах с усмивка и се смеех над болката, докато не ми доказаха, че не всичко може да бъде забавно, че има моменти, в които се молиш да се усмихнеш или заплачеш, просто само заради тръпката да се почувстваш жив. Плаках твърде много и твърде много болеше. Вярвах в хората, вярвах в приятелството, но съм вярвала всъщност в една огромна лъжа. Не вярвам вече. Не вярвам в нищо и никой. Не вярвам дори в себе си. А цял живот си бях вярна...
Сега ли?! Сега продължавам. Напук на вас, ще бъда щастлива. Ще падам и ставам, но в сърцето ми ще гори огънят, който вие нямате и който не успяхте да ми отнемете. Човек или може или не може да обича. АЗ мога и най-много на този свят обичам себе си. Същността ми, всичко детско в мен, моято прибързаност и наивност - тях ще си върна. Те ми бяха всичко и отново ще бъдат, била ли съм преди, ще бъда и отново. За лошо или за добро, все още оставам дете. Наранено, предадено, но обичащо живота си дете. Ще плача и ще се смея още много пъти, но първия път, когато бях предадена, първия път, когато се почувствах сама, ще бъде само един. Ще го помня винаги и ще ме боли от спомена, но ще чувствам, че за нещо живея, нещо, което вие никога няма да имате. Честност, справедливост и обич. МОЯТА борба и МОЯТ живот!