Когато те изгубих, валеше. Дъждът падаше върху лицето ми и те не можеха да видят сълзите. Те, които ми взеха всичко. Всичко беше ти. Ти беше смисълът и животът, ти беше краят и истината. Истината, която ми отнеха, а в замяна дадоха лъжите и лицемерието си. Лъжи, на които вярвах и лицемерие, за което им благодарях, мислех, че ми е подарък. Каква грешка допуснах, с какво ги нараних, какво им взех, че те ми отнеха всичко? Обичах и бях обичана... Това грях ли беше? Може би нямах право на щастие или решиха, че заслужават това, което е мое, че съм недостойна да имам себе си и теб...
Всяка дума, всеки жест, всяка една тяхна лъжлива сълза значеше всичко за мен, останали ми бяха само те... и мислех, че всичко е просто съдба, че така е било писано...
Аз бях мишена, а те ме целеха с кал. Кал, пропита с омраза и завист. А аз не помръдвах. Очаквах всеки следващ удар и се питах дали ще бъде по-силен от предишния или най-накрая ще се съжалят над мен и болката ми, над тази празнота в сърцето, която ми ...