Untitled 3 (final episode)
Забелязал съм, че всеки път като седна да нахвърля някой друг ред, го правя с някакво необяснимо очакване, че ще се получи нещо поне толкова поносимо, че като го чета след това, да не се хващам за главата. Рядко се получава. Но не е това лошото. Все пак си имам телевизор, който ми промива мозъка, интернет, който ме залива с толкова информация, че се депресирам от невъзможността да запомня дори частица от нея и, разбира се, книги. Оп, грешк а. Тук нямам книги. А и да имах, едва ли щях да ги отворя, защото... а, да, щях да казвам кое е всъщност лошото. А то именно е, че не мога дори да мисля, камо ли да чета книги. Главата ме боли, сърцето ми тупти със 120 удара в минута и не мога да си намеря място. Не си спомням една нощ в последните 2 месеца, посред която да не съм се събудил с чувство на изолираност и безсилие.
Плача. Доста често, впрочем. Не че се гордея, някак съм предразположен. Не разбирам защо. Нов град, нови хора, нови проблеми, нови емоции, нови очаквания, нови амбиции, нов живот. Защо плача? Та предното изречение си е контекстов (а и не само) синоним на развитие. Доколкото съм чувал, то е нещо хубаво. Но отвътре прозират същите страхове, същите комплекси, същият критичен поглед, същите прикрити асоциални характеристики, същият човек. Помня като се прибрах в родния си град за унизителните 2 дни. Помня гарата, която макар да е нарицателно за убежище на самотници, ме прегърна и помилва по разрошената ми коса. Не усетих топлина. Студ. Потръпнах и едвам спрях сълзите си. Излязох на булеварда. Красив, величествен, приветстващ ме. Все едно си бях вкъщи. Но чужд. Убийствено чужд. Толкова чужд, сякаш след два дни щеше да бъде просто далечен спомен. Прибрах се вкъщи. Горещи прегръдки от родителите ми. Първо баща ми, после и майка ми. Запалиха някаква искра, която ми липсваше. Угасна бързо. Разгледах блоковете около дома ми. Преди ми беше ежедневие да минавам покрай тях. А сега беше по-скоро събитие. Болка... Не искам да превръщам писанието си в поредното пошло носталгично четиво, толкова омръзнало на всички ви. Затова прескачам двата дена в Б-с. Господи, дори не отидох да видя величието на морето.
След два дни се видях отново сам на същата тази гара, сякаш плачеща... като майка за единственото си чедо. Хванах поредния влак към столицата. Тогава ги пуснах. Не можах да ги задържа и ги пуснах по двете си бузи. За секунда ги избърсах о ръкава на блузата, но ги пуснах. Не обичам да ги задържам в очите, не знам, просто не обичам. Не мога да ви кажа за какво мислех, докато пътувах. А и не е от чак такова значение. Посрещна ме друга гара, доста по-голяма, по-силна и по-студена. Между нас все още няма връзка. Тя е просто поредната гара за мен, както аз съм поредният досаден пътник, търсещ щастие.
Не намерих покой дори у дома. Тъжно... С приятелите ми нямам отношенията, които поддържах преди. За нови такива (приятели) дори не ми се мисли. Някак останах „out in the cold”. Има обаче две ръце, някъде наблизо... които щом се заключат около мен, мъглата изчезва като в „луд научнофантастичен филм”. Малко по-нагоре има една усмивка, която доста често се крие, но изгрее ли, затъмнява „Хиляди слънца”. И две очи, които... опс, не, това не е и поредното любовно четиво, което ще разлистите за секунди и ще захвърлите настрана. Е... какво пък? Захвърлете го. Сега говоря на двете очи, разположени малко над усмивката. „Разходи се с мен” казвам. Обичам този поглед, при който очите ù се присвиват и усмивката ù бегло танцува по лицето...
Не сме се разхождали отдавна.
Знаете ли, понякога не всичко е толкова лошо, колкото изглежда. Хм... или ако е... все има нещо, което да го прави да изглежда по-добро. Мъдростта на „Малкия принц” гласеше: „Ако искам да видя пеперуди, ще трябва да изтърпя две-три гъсеници.” Гъсениците по един или друг начин ги изтърпявам ежедневно. А пеперудата... пърха ли, пърха...
© Йосарян Все права защищены