Понякога се чудя какво ни прави нас хората такива... Защо например се опитваме да помагаме и да даваме съвети на другите, а появи ли се трудност, завързваме ръцете си и чакаме някой да ни помогне. Съветите за другите не съществуват в нашия свят. Създали своята крепост, ние рядко позволяваме някой да влезе в нея. Страх ни е от това, че ако хората ни познават, ще имат повече власт над нас... А не сме ли се замисляли, че ако толкова много се крием от света и хората в него, ще останем сами дори в общия свят, който ни обединява... Егоистично, пазейки собствената си крепост, ние тръгваме по пътеката заедно с другите хора, които също живеят в свой собствен свят. Подаваме ръка на падащите до нас, бършем нечии сълзи и прегръщаме изстиващото тяло на някой, отказал се да живее в тази измислена егоистична окръжност. Дали всъщност помагаме на другите? Дали даваме всичко, на което сме способни, или крием, дори без да подозираме, истинските си сили за да се справяме със самите нас?...
                  Егоистичен е светът...

                  Егоистични сме ние, хората...
                  И само маските на лицата ни спасяват от истината на страхливостта, криеща се в истинските нас. Но нима така преигравайки и слагайки нечий други мисли в нашите, не се загубваме?... Нима така отминавайки нагледно безсмислени въпроси, проиграваме шанса си да бъдем хора...? А какво, за Бога, е това?? Да бъдеш човек... Нима ние знаем?? Нима ние, маскираните животни, сме способни да отделяме истинността от блажените ни желания?
                 Това са въпроси, за които всеки може да си даде някакви отговори... Или по-точно - добри оправдания, за да докаже, че живее, че това го прави човек... Но, скъпи егоисти, не се лъжете... Океанът от лъжи ни е прегърнал в обятията си и ние сме далеч от повърхността. Потопени в собствените си лъжи и желания, мислим всеки видян лъч за ново начало или знак, че посоката е някъде там... Какви глупаци сме само... Нека да обсипем света с добрина и обич!! А знаете ли какво е това?? Да - към близките хора със сигурност. Защото ни трябват, защото те са нашият хероин и без тях ние сме празни чували, облепени с рекламни етикети на обвивките си. Егоисти... А към другите - има толкова много хора... Не се опитвайте да ми кажете колко много сте загрижени за болните деца и умиращите бездомни хора, защото ако беше така, сега нямаше да си седите у вас, на топло, с кафе в ръка и да четете мойте егоистични мисли (и представете си, има и хора, които не са болни или бедни, но се нуждаят от една усмивка, защото самите те нямат сили да го направят. Просто се огледайте, когато се разхождате по улицата... Океанът е прозрачен, ако отвориш очи.) А тези, които им помагат - поклон пред вас, но и вие сте егоисти - просто това ни е в природата.
               Но нима всяка наша мисъл е егоизъм... Нима нямаме право да сме щастливи и да развиваме живота си към добро...? Дали това ни прави егоисти... Мислите препускат прекалено бързо, а аз сам неспособна да спра да пиша... Да спра егоистично да излагам моята гледна точка, мойте мисли... 
               И за какво пиша това...
               Да - за да излея чувствата и да ги превърна в думи, образуващи мисли...
               Егоист съм аз... И моля, нека бъда извинена... Пак заради моя егоизъм... защото знам, че не съм аз тази, която ще казва кои сте вие...
               Кърт, чудя се, ако беше ти тук сега, какво би казал? Какво щеше да излееш пред нас егоистите за този свят... Какво би изрисувал безкомпромисно с китарата си?
               И още въпроси има без отговори... И още мисли без смисъл... Но още малко и спирам...
               Пиша аз... а нищо не мога да направя, живеейки си в моята крепост...
               Егоист съм аз... Но и вие.