Подът бе осеян със запалени разноцветни свещи. Тяхната светлина се
отразяваше в огледалото на стената и хвърляше бегло сияние върху свитата на
кълбо в стаята фигура. Косите и бяха разпилени сякаш до сега се бе борила със
силния вятър навън, който от време на време караше прозорците да потреперват с
онзи странен звън, а жълтеникавите пердета да се веят и да раздухват хилядите
пламъчетата сякаш искащи да ги загасят. И успяваха - една по една свещите
угасваха, оставайки част от пространството неосветено, тъмно и страховито. Там се
криеха и призраците, спомените, от които тя искаше да избяга и да се скрие. Успя
само да се свие там, където би се почувствала най-сигурна. Отдавна бе минало
времето, когато се бе чувствала така в прегръдките на Човека, а той се бе оказал
най-голямото и разочарование - вече толкова далече. Угасва поредната свещ със
съскащ, роптаещ звук, сякаш искаща да остане, да живее, да дари живот. Да остане ...