Подът бе осеян със запалени разноцветни свещи. Тяхната светлина се
отразяваше в огледалото на стената и хвърляше бегло сияние върху свитата на
кълбо в стаята фигура. Косите и бяха разпилени сякаш до сега се бе борила със
силния вятър навън, който от време на време караше прозорците да потреперват с
онзи странен звън, а жълтеникавите пердета да се веят и да раздухват хилядите
пламъчетата сякаш искащи да ги загасят. И успяваха - една по една свещите
угасваха, оставайки част от пространството неосветено, тъмно и страховито. Там се
криеха и призраците, спомените, от които тя искаше да избяга и да се скрие. Успя
само да се свие там, където би се почувствала най-сигурна. Отдавна бе минало
времето, когато се бе чувствала така в прегръдките на Човека, а той се бе оказал
най-голямото и разочарование - вече толкова далече. Угасва поредната свещ със
съскащ, роптаещ звук, сякаш искаща да остане, да живее, да дари живот. Да остане
и да пази от страховете и, като поддържа границата между живота и загубата на
надеждата за такъв. Свивайки се, притискайки клепачи, за да задържи малкото
пламъче вътре в себе си, което все по-силно се поклаща в опита да се справи с
внезапно нахлулия студ от изтъняващата граница със страховете си... Още една
свещ отдава светлинката си, за да живее мрака. Ето, че останаха около десетина -
толкова, колкото да успеят да осветят залязващата надежда и отиващият си
живот... Внезапен порив на необуздания вятър нахлува в стаята и загасява
останалите две-три свещици. Пламъчетата примигват и изчезват, взимайки със себе
си и светлината, и сенките. Всичко си отива в мига, в който те угасват. Ето и
вятъра спира, успял да задуши живота и топлинката. След момент поглеждаш из
стаята и не намираш нищо - само множеството студени купички с восък и купчинка
пепел - там, където само до преди секунда бе фигурата на момичето с разпилените
коси... Животът си бе отишъл, взимайки от нея всичко, което имаше и оставяйки
само споменът и пепелта от една пропиляна възможност, удавена в мечти и
страхове...