Пепелник


Почти два и половина е, аз не мога да заспя. Имам чувството, че съм единственото будно същество на планетата изпаднало в някъква черна дупка на размисли и душевни терзания и сякаш съня и спокойствието са прогонени от личния ми дискомфорт.Пуша поредната цигара, а тя сякаш гори по-бавно от всякога. Плаша се. Плаша се от факта, че тръпките, който ме побиват в момента, всъшност ми допадат. Цялата идеология на съществуването ми, може да се побере в една единствена метафора, безсмислено сравнение обобщаващо безсмилието на битието ми. Думата е "пепелник" куп отломки от цигари, куп отломки от страсти и чувства, попаднали в ямата на смъртта, сякаш се опитвам да забравя. А какво, аз самата още не знам. Може би забравям отчаянието, проблемите си, депресията, че едно цяло десетилетие от живота ми е преминало мигновено и въпреки това е било изпълнение и плод на моите мисли и действия. Мога ли да кажа, че всеки миг, който съм изживяла е изживян пълноценно? Нима има човек, който може да отговори на този въпрос в положителен аспект и нима не си го задаваме всички...рано или късно?
Риториката ме изяжда отвътре. Сякаш е съвсем нова проява на съвестта ми и откровенията ми. Търсейки недостатъците на хората,откривам частици от себе си и не мога да се възприема. А може би аз съм просто един самоходещ пепелник на чужди недостатъци и трепети от несъвършенство. Ангели, кръстове, мирогледи, поети, морал, секс, наркотици, алкохол, цигари, идеи, размисли, разговори, къде фигурирам аз, сред пороците или сред правотата на избора си, дали не са едно и също нещо? Лутането, което придава на реалността един илюзорен нюанс, ме кара да се замисля, не над нещата от живота, а над нещото- "аз" като единица мярка,сравнение измежду всички отговори недостижими за никого. Давам си сметка,този живот не е само мой, а на всички хора, които срещам по пътя си. А те? Те не знаят, колко много си приличаме независимо дали ме мразят или обичат. Стремежите ни да се отличаваме един от друг, сякаш сплотяват подсъзнаниято ни и допускаме не само своите грешки, но и тези на хората живели преди нас.
Аз съм плод на едно отминало желание за бъдеще, един миг, едно обстоятелство, което при други, не би било тук сега, не би живяло, никога. Избрана или не, фактите са на лице. Аз съм тук и живея, в какво и как не знам, но до края трябва да се домогна поне до един миг съвършенство за да кажа, че живях пълноценно. Малките неща... Tе ли ни допълват в действителност или ние ги създаваме за свое собствено успокоение, че все пак има светлинки на подиума, не сам прожектори ослепявали ни с години? Това е сцената, на която виновно и безсилно играем своето поредно театро, ставайки всяка сутрин с надеждата, че и този ден ще бъде повален, до следващия. А накрая когато остареем, няма да остане нищо от нас освен...един пепелник със забравени чувства, един филтър на радостите ни и безброй песачинки от догорената ни вече младост. Димът ще бъде просмукан от следващя пушач, незнайно защо-отново герой на нашите грешки.