Тъмно. Студено и прашно. В старата къща на прабаба ми бродят духовете на предците ми. Какво ли биха ми казали, ако можеха да говорят? Прашните скринове крият в чекмеджетата си своите спомени от миналото. Нетърпеливо очакват да ги отворя, за да се потопя в техния свят. В краката ми проблясва нещо. Навеждам се и вдигам от пода добре гравирана, но ръждясала сабя. Поставям я на писалището до една малка мастилница със златен обков. Мастилницата си няма перо. Вероятно се крие между страниците на някоя прашна книга. Но и за какво ли ми е? То е само символ на словото. С бързо движение придърпвам скърцащия дървен стол. Настанявам се удобно, така че кокалестите ми глезени едва-едва докосват хладното дърво.
Замислено отпускам уморената си ръка върху намачкан лист хартия. През прозореца лунните лъчи нахлуват и целуват гарда на сабята. Разкриват вълнуващо светлинно шоу пред очите ми. Чувствам хартията пред мене като невидимо кълбо от пламъци. Не гори, но пари. Думите написани вътре отдавна са изгор ...