Тъмно. Студено и прашно. В старата къща на прабаба ми бродят духовете на предците ми. Какво ли биха ми казали, ако можеха да говорят? Прашните скринове крият в чекмеджетата си своите спомени от миналото. Нетърпеливо очакват да ги отворя, за да се потопя в техния свят. В краката ми проблясва нещо. Навеждам се и вдигам от пода добре гравирана, но ръждясала сабя. Поставям я на писалището до една малка мастилница със златен обков. Мастилницата си няма перо. Вероятно се крие между страниците на някоя прашна книга. Но и за какво ли ми е? То е само символ на словото. С бързо движение придърпвам скърцащия дървен стол. Настанявам се удобно, така че кокалестите ми глезени едва-едва докосват хладното дърво.
Замислено отпускам уморената си ръка върху намачкан лист хартия. През прозореца лунните лъчи нахлуват и целуват гарда на сабята. Разкриват вълнуващо светлинно шоу пред очите ми. Чувствам хартията пред мене като невидимо кълбо от пламъци. Не гори, но пари. Думите написани вътре отдавна са изгорели, оставяйки след себе си дълбоки и болезнени следи. Те докосват бедната ми душа. Тя не притежава нищо - само свобода. Нейното единствено богатство е словото. Питам се, разбирам ли какво е всъщност е то? Каква сила крие? Има ли форма? Формата, която притежава е различна от тази на квадрата, триъгълника, сферата... Словото е нематериален израз на мислите и чувствата ни, на бушуващите в нас страсти. Най–големия божествен дар на разумния човек, спрямо другите живи същества е умението да общува със себеподобните, използвайки думи.
Думите ни помагат да надникнем в душите си. А силата им? Тя е опасна и безгранична. Изправя ни на кръстопът и само от нас зависи кой път ще изберем. Чрез думите, които използваме можем да накараме света да се движи по нашата воля и да следва всяко едно наше движение, сякаш е част от самите нас. Думите ни - те са семена плодовити, пръснати по безкрайните поля на нашата душа. Полеем ли ги с нежност и любов ще пожънем само добрини. Но ако вместо това изберем да ги посипем с гняв, завист и омраза - те притежават разрушителна сила. Думите нямат физическо измерение, но раните, нанесени от тях на вътрешния свят на всеки един от нас, са неизлечими и често споменът от изреченото ни преследва като тъмен призрак години наред. Те могат да ни накарат да умираме всеки ден.
Словото има силата и да убеждава, да усмирява, да утешава. То е оръжието на интелигентните, честните, смелите, всеотдайните и като такова то бива предпочетено от хората с богата душа и лично достойнство. Нашата история познава много велики писатели , поети и публицисти оставили по някое крилато „перо-слово” като завещание към тези, които идват след тях. Великите им фрази са отражение на времето, в което са живели, но са и въплъщение на хилядолетната мъдрост на народа ни.
Писаното слово е спасило нашата вяра, национална гордост и самосъзнание. Нека никой не забравя Паисий Хилендарски и неговата свещена книга „История славянобългарска”, в която ни завещава: „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език.” Тази толкова стара книга, сякаш е написана вчера за нас. Години наред остротата на Паисиевите думи съхранили жив, духа на българите. Но днес те събират прах някъде на дъното на душите ни.
Нашата църква в борбата си за власт и надмощие стъпка в праха българщината и пусна в страната ни чужди секти. Техните думи промиват мозъците на хората с обещания за невъзможни неща. От медиите пък ни заливат реклами и предавания на английски език, новини на турски език. Бавно умираме като нация, като искащи, като знаещи, като търсещи, като можещи хора. Умира и желанието ни да се борим и да търсим изход. Заради думите. Най-новата история ни показа, че всеки опит за промяна e излишен и безсмислен. Събитията се въртят в порочния кръг на порочното ни общество – „перо – сабя”. Ако можеше Паисий да възкръсне и да извика: „О, неразумни юроде!”.
Перото и сабята са опасни оръжия. Важно е в чии ръце ще се озоват. Страшно е, когато и сабята, и перото попаднат в ръцете на злонамерен човек. Страшно е да си представим дори да бъдем убивани с едно от тези оръжия. Пет века турските ятагани не прекършиха вярата и желанието на народа ни за свобода. Не, че не са били остри. Не, че не са били многобройни. Не, че не са били напористи в желанието си да сломят нашето самосъзнание. Но „един монах тъмен, непознат и бледен” впрегнал неимоверните си всеотдайност, родолюбие и любов. Този монах даде щит и пътеводна звезда на народа ни. С перото си даде вяра и стремеж. Сега продължаваме да се гърчим неистово под черното перо на фалшиви хора и бавно умират душите ни, мечтите ни, стремежите ни. А когато душата умре, физическата смърт е край на агонията. Тогава няма значение колко остра или голяма е била сабята.
В хилядолетната история на човечеството е имало много войни и в тях са използвани различни оръжия. С годините те са се усъвършенствани и видоизменяли. Използвани били предимно за нападение и причинявали физическа болка, и смърт. След тях са оставали страх, мъка, разрушения, епидемии. Нищо градивно. Човечеството е улисано в постоянното усъвършенстване на оръжията. Като смъртоносно оръжие използва и перото. То бавно и методично убива всичко, което е вътре в нас и трябват неистови усилия, за да устоим. Да издържим. Да си останем хора. Да обичаме. Да бъдем обичани.
Думите – израз на нашата душа все по-често се обезсмислят. Та ние отдавна вече забравихме смисъла им. Забравяме да ги подхранваме с приятелство, любов, сърдечност, отзивчивост, състрадание, взаимопомощ. Улисани в надпреварата с времето, в кратките минути на почивка се отдаваме на пагубните страх, омраза, завист, злоба. Безсилието и безпомощността карат ръката да се протегне и да вземе... Не! Помисли! Не бързай да вземеш сабята! Все още имаш време... Имаш и право на избор! Нека изборът да е перото! Но да е бялото перо – даряващо вяра, спокойствие, сигурност! Нека да е зеленото перо – укротяващо разбунтуваната земя и разказващо за зелени поля, и прохлада. Нека да е червеното перо – даряващо любов, топлина и ласка. Нека да е синьото перо – даряващо ведрина и мечти. Нека да е жълтото перо – даряващо слънчева топлина и дъх на узрели жита.
© Аметист Всички права запазени