Всеки човек живее с миналото си, но то отдавна не съществува, защото се е превърнало в минало.
Всеки протяга ръцете си към идващия ни живот.
Все протягаме ръцете си към бъдещето .
Но едното и другото в нашето съзнание не живее, защото никога не е съществувало, в настоящето, в което живеем...
В момента, когато казваме желанието си за собствено щастие,
това вече е минало...
В момента, в който някои ни наранят – нараняваме собственото си минало.
И в двата случая го правим, защото не сме удовлетворени от собственото си настояще.
Тогава?...
Искаме още повече да обичаме, или да ни обичат, а във втория – да се предпазим от превратностите на съдбата. Но нито едното, нито другото съществуват около нас, защото няма да превърнем чрез тях истината за собствената ни съдба.
Тогава?...
Тогава настоящето наистина се превръща в разпятие, което единстгвено само човекът може да усети… ...