Всеки човек живее с миналото си, но то отдавна не съществува, защото се е превърнало в минало.

     Всеки протяга ръцете си към идващия  ни живот.

     Все протягаме  ръцете си към бъдещето .

     Но едното и другото в нашето съзнание не живее, защото никога не е съществувало, в настоящето, в което живеем...

     В момента, когато казваме  желанието си за собствено щастие,

     това вече е минало...

     В момента, в който някои ни наранят – нараняваме собственото си минало.

     И в двата случая го правим, защото не сме удовлетворени от собственото си настояще.

    Тогава?...

    Искаме още повече да обичаме, или да ни обичат, а във втория – да се предпазим от превратностите на съдбата. Но нито едното, нито другото съществуват около нас, защото няма да превърнем  чрез тях   истината за собствената ни съдба.

     Тогава?...

     Тогава настоящето наистина се превръща в разпятие,  което единстгвено само човекът може да усети…

    Благодарствен е мигът, когато се срещаме, като истински приятели,

    истината?

    Или която е във всеки от нас...