ПРИВЕЧЕР В ПЛАНИНАТА

       Един поток край мен бълбука и се пени. Разказва той в прииждащата вечер за своето пътуване към толкова очаквани и неочаквани неща и за надеждата, която носи. Източва дългата си нишка в планината, в заблудата си, че по нея ще може някога да се завърне към слънценосното си пеещо начало. Чрез песента му, може би, върхът излива любовта си към долината, чрез него я целува. Надвесени над бистрата вода, скалите се любуват на хубостта си, на своята устойчивост и са доволни, че не са принудени да тичат като него по надолнището, неизвестно накъде. Те дори се питат как ли е възможно да съществува такова бързотечно и променливо състояние на непознатата за тях материя. Движението и покоят.   Между тях и в тях тече животът, приема тяхната неповторима форма, приема музиката им, под такт танцува с нея.

       Намерили покой в прохладната разлистена гора до мълчаливите скали, запяват славеите. За любовта те пеят с толкова любов! И вдъхновен от песента им, възторжен, залезът разпръс­ква най-ярките си краски по небето – това са краските невиждани на любовта между земята и небето в планината, където въздухът е бистър и прозрачен и сътворява тяхната небивала сгъстеност.

И някак плахо-плахо, от само себе си, между клонаците на старите дървета, изплува месецът, набучил на изкривения си рог най-романтичните очаквания на нощта. Като разлято лунно мляко пътеката проблясва между камъните и разкъсва  дълбоките и тежки сенки на гората.

       Замислените строги силуети на боровете, заслушани в бълбукането на потока и в песните на самозабравилите се в екстаза славеи,  се врязват остро в мекотата на свечеряващото се небе. Те имат своя философия за хубавото в планината и за покоя и движението, но скромността им ги кара да си мълчат, загърнати в зелената си достолепна дреха.

     Тук вятърът е стих­нал, загубил е под тях следите си, загубил е в прииждащата нощ най-сигурните си и непроменливи ори­ентири за своите посоки. И завладян от тихата магия на върха, забравил  пътя си, в забрава, ще се прегръща и целува дълго с мълчаливите дървета.

       А от магическия връх се спуска ободря­ваща прохлада, в която сенките намират своя сън.

       Там скрита надълбоко в тях, се гуши хижата и с разказите на безброй легенди за самодивските места в Балкана, примамва идването на звездите. От тъмното ме гледат нейните луни-прозорци –  искрящите очи на планината.

С мен тихо в нея ще влезе вечерта с развързаните си развети краища и ще свали издутата си раницата от всичките неща, които носи, до моята. А после ще я поканя да сподели трапезата ми скромна. Ще хапнем, ще си пийнем и ако тя поиска, ще я настаня да спи до моето легло.