С прекрачване на Аз-а към Новата 2016 –та година, си даваме равносметка за отминалата, затова и нарекох есето си – Новогодишно пътешествие по Луната. Там, където Любовта е висша естетична сила, а Обичта събира хората, за да създаде уют и топлина, светлина и надежда за Новата година.
Но мълчанието е убийствено, когато чувствата се разминават с реалното виждане за Любовта. Нали и Бог се роди да бъде светлина! Светлина в светлината.
Световете са единни, когато не искаме почти нищо от партньора, а даваме максимума доброта и сговор във връзката...
Моето хепиендско новогодишно пътешествие по Луната е и егоистично, може би на моменти...Простете, ако е така. Любовта заслепява и променя човека. Ето коя любов:
Надявах се да заживея в твоя свят. Чуваш ли ме? Обърни глава, поне за малко внимание! Копнея по съсухрените ръце на моята баба, научила ме на трудолюбие и усет към средногорската песен. Тръпна по изповедите на Дядо, който със сините си очи зорко наставлява постъпките,често наивни.
Надявах се да ме допуснеш до внезапното политане към Душите. Там, горе, ще целуна крехките топли Сърца, оставили Тук своите близки за дълъг Миг. Ах, как убийствено готвя своя полет към Луната....Не заспивай, а отпий глътка Нежност!
Небето крие моите алени пътеки към пътя на себеоткриването.Аз и Ти – повелители на Вселената. Ха! Не вярваш, нали?... Защо ли демонът родил се от жена, не се трогва от моите Молитви?!... Студено е. Сама съм. Чуваш ли? Преобърни Мечтите, поведи ги към лунното пространство с безброй Звезди!... Или – забрави! Сигурно Егоизмът е присъщ и на висшите творци. Надявах се да заживея необременена в твоя Свят! Какво да продам? Нищо вече не ми остана. Сърцето – го погребах с близките ми хора. Душата -подарих на Мефистофел. Очите - изгоряха в Залеза.  Косите - озаптиха Вятъра.
Тялото - в чужда страна. Ръцете - оплодиха пръстта. Краката - дадох на човека в инвалидната количка. Любимият- отрекох се от Обичта. Казват било греховно. Престъпно. Сластно. Страстно. Е, нека да е грях да обичаш! Приемам това предизвикателство. И съм готова да се боря за него. ...И колкото времето минава... - сега - ритъмът на огнения танц  размазва грима по клепачите девически. Вярата шепти на алчността по изгорелите с времето Амбиции.
... Надявах се да полетя към Теб, да огрея небосвода, когато Луната поспи. Чуваш ли ме! Обърни глава! ... Мълчиш... А това ме убива... Раната няма да зарасне, тя е отворена и кърви всеки  час, ден, месец... Вярно ли е, че Очи, които не се виждат, се забравят? ...  Мълчание. Това признание ли е? Ха-хааа!
Ти! Мълчиш... Лесно е. Ала, ако си ТИ- помогни да разгледам онези стари снимки от албума земен-и вземи Устните ми!
Пий бързо, жаждата ти е по розовите тъмни нощи, но синкавия мразовит януарски студ, по цъфналите люляци на любовта през пролетта!
Спрях. Вперила поглед към бездиханното. Превърнах се в статуя на Щастливия принц от Оскар Уайлд. Щастлива в нещастието. ... Ами онова птиче? .. Даряващо на хората илюзиите дъх  на минзухари и синчец. А след това- розите-красиви са,говорят като предвестници на лятото...  Не мълчи! Потърси ме!  Уязви ме! Намрази ме!  Болката е част от лоното на премеждията. И Болката-живот е!
А сезоните..., тях Бог ги е създал, опростявайки първородния грях.
В безпътицата на прашното ежедневие, очарованието по изгледа през Зимата, Пролетта, Лятото и Есента, фино провокира истинността на Аз-а. И се доверява на Новата година.  Довери ми се и ТИ! Потърси ме! Пожелай тъгата на умореното море, на езерата, огледала за благородството, на дъждовните сиви облачета. Обърни глава!
...Студът може да е и стихия. Снегът- чиста, нова, укрепнала увереност.
Ала Ехото връща мъката и остатъците от неверието и общува с Дъгата,приятелка на Небосклона . Усърдието е нашето ревниво очакване на Приятелството. Запазване на красивите, неповторими спомени. Новогодишното лутането към Теб...
Надявах се да пътешестваме заедно по Луната...И тази година!
Може би успяхме...
Честита НГ, приятели!