ПЪТЯТ КЪМ ПУСТИНЯТА - ПЪТ КЪМ СЕБЕ СИ

      Пустиня, пустиня, пустиня, пясък, пек, умора, страдание... Аз падам... Лежа под открито небе, под яркото слънце, до един кактус и размишлявам: „Какво съм аз, защо съм тук, каква е мисията ми в живота? Какво трябва да направя, за да достигна до себе си?”. И още, и още, и още въпроси.

      Лежа и гледам слънцето. То е така жарко, така властно и непобедимо. Защо пък да е непобедимо? Та нали когато дойдат облаците, то се скрива. Нали когато луната блесне над небосвода и се установи царството на мрака, слънцето - това сияйно, омайно и създаващо живот тяло, няма власт.

      Ето един кактус. Горкото създание. Защо е израснало тук сред изпепеляващата пустиня. Защо е тук в този пек и изнуряващ живота свят.

      Ами аз... Какво правя в този свят? Какво очаквам да се случи, какво търся, какво губя или печеля? Дали не съм една от онези същества, които трябва да се борят с трудния си живот? Защо продължавам да лежа над нажежения пясък и продължавам да мисля. Сама съм, около мен няма никой, освен едничкия кактус и огненото слънце. Това ли са моите приятели, това ли са единствените живи същества, които бдят над мен? Това ли са? Та те са толкова измамни. Растението кактус е създадено с бодли - готово е да се брани и да причинява болка на всеки, дори и на мен -„най-добрата му приятелка”. Слънцето - това стоплящо, горещо, усмихнато същество е гордо - гордо, защото дарява живот, но и изгаря с лъчите си. Изгаря всичко около себе си, дори и мен -„най-добрата му приятелка”... Колко измамни приятели имам.

      А аз, аз съм си пак сама - сама зад кактуса и под слънцето, сама, легнала на пясъка. Изсмукана съм от топлината, искам вода, нямам вода, но и нямам сили да направя нещо, за да си я набавя. В тази огромна пустиня съм забравена от света, няма кой да ми помогне и на кой да се опра. И какво ли търся - търся ли пътя към себе си тук? Колко ли е дълъг този път и колко ли е мъчителен. Защо съм създадена, щом трябва да съм сама? Защо трябва да извървя пътя през пустинята, за да достигна до същността си. Та нали аз съм момиче, което живее своя живот като всички останали. Нали аз съм жена, аз съм човек, който има мечти, амбиции, който с всички сили се стреми да се докаже пред света. Защо тогава съм подложена на това изпитание да бродя безкрайно в тази пустиня? А дали ще мога да извървя дългия път? А има ли път изобщо? Дали ще устоя на ужасяващата жега? Дали ще успея да достигна края и да се освободя? Какъв дълъг път, какво мъчение!

      „Я се вземи в ръце!” - ми казва някой от някъде. Огледах се, НО... пак съм сама. Ставам. Оглеждам се. Отникъде не се вижда краят. Пустинята е едно голямо безбрежно „море”. Но аз не съм вече жадна, не съм гладна, не искам помощ, не търся подкрепа - спокойна съм, сякаш някой ме пази. Кой ли е този някой и защо точно мен? Значи аз имам мисия. Дали не съм аз тази, която ще преоткрие света за ближните си? Но къде са тези ближни, защо не са около мен, защо поне не ги видя? Не обичам самотата, а съм сама. Колко е тежко - дори се разплаквам и плача с безпокойство. Продължавам да вървя напред (ако изобщо мога да го нарека напред) без цел и посока, без мисия, безразсъдно. Вървя и се чувствам по-спокойна и дори съм щастлива вече. Сякаш малко ми остава да достигна Обетованата земя. Каква е тази земя, къде е моята Нирвана. Поглеждам трезво и виждам, че пак съм си тук и съм в пустинята.  Ето още един (или може би това е същият) кактус, слънцето пече ли, пече...

      Ще мога ли да извървя пътя през пустинята? А дали няма да се поддам на фикционалните миражи, или ще достигна до дълбините на същността си?

      БОЖЕ, ЗАЩО СЪМ ТУК! Защо съм наказана да бродя в тази огнена земя, какво очакваш от мен? Мълчание - нямам отговор.

      Колко ли време измина в път? Часове, дни, месеци, а може би години? Нямам часовник, а и времето е спряло. Но... аз... виждам вода... навеждам се и пия. С пълни шепи вкусвам от кристалната вода. Пак съм сама, дори и радостта си не мога да споделя с никой, нямам другар. Но вече съм истински щастлива. Водата носи спокойствие и ново прозрение - изминала съм дългия и мъчителен труден път през пустинята, за да достигна до мечтаната водица. Тя ми дава сили и живец. Малка е радостта ми от допира с щастието и потеглям по своя през пустинята отново.

      И пак същите познати образи - слънце, пясък, кактус, пек, страдание, мъка, пустиня, слънце, пясък, кактус, пек, страдание, мъка, пустиня...

      И гледам напред, гледам в небитието, в далечината, в трептящия въздух. Виждам нещо размазано, някакъв силует на километри от мен. Дали пак не е някой измамен Оазис, кактус или ураганен вятър? Искам да го достигна, да го докосна, да се уверя, че не е някой спасител, моят Спасител. Мираж ли е всичко? Дали да се доближа до него? Ами ако се отклоня от пътя си. Но какъв ми е пътят? Този силует е съвсем близо, гледа ме, усмихва ми се, вика ме. Стига съм се колебала, рискувам и протягам ръка да го погаля.

....................................................................................................................

О, не! Но... Какво е това?! Не може да е истина, не разбирам, не мога да си дам отговор?! Това не е кактус, не е вятър, не е мираж... Това... това съм аз. Какво става тук, защо стоя пред себе си?

      Събуждам се обляна в пот. Оглеждам се - всичко си е както беше преди - моят дом, с моето семейство, моите приятели, моят град, моето легло, моите книги. Вън вали... Какво - всичко ли е било сън? Колко беше истинско. Явно съм спала доста дълго време. Но всичко беше толкова реално. Близо час премислях своя сън. Разбрах какво ми е подсказвал. Моят живот е  една безкрайна пустиня. Пътят през нея е всъщност милионите болки и препятствия, които трябва да измина и понеса. Слънцето, кактусът са сякаш приятелите ми – единствени и верни и готови всеки момент да ми забият нож в гърба. Жегата, пекът, усилното време са трудностите, които ме каляват и ми вдъхват сили за живот. Кристално чистата вода, от която пих, е щастието, до което достигам след дълга упоритост. И наистина радостта, която изпитвам по време на успехите си, е толкова кратка. Пясъкът, който ме обгръщаше, е моето семейство, което бди над мен, винаги е с мен и ме обгрижва. Гласът, който ми говори, е моето вътрешно аз, моята сила, моята увереност и амбиция да се боря, да не скланям глава пред умората и препятствията. Колкото повече раста, вървя през своята пустиня, толкова повече осъзнавам себе си, боря се с живота, обичам и страдам. Амбицирам се да вървя напред и нагоре. А радостта е кратка - след нея има отново дълъг път на самоопознаване и доказване, на неволи, успехи и любов. Всичко води до дълбини на самоопознаване, на същност и мечта. В съня ми душата ми бродеше сред безлюдната и безкрайна пустиня, тя се луташе между страдание, прозрение, копнеж към щастие. Но именно там някъде тя откри своя образ. Душата стоеше пред тялото. Аз опознах себе си, видях се отдалеч, минах през пустинята на живота си и стигнах отново до себе си.

      Колко е верен този сън! Някой някога ми беше казвал, че щастието съществува само в минало време и не можем да го усетим пълноценно на мига. В момента обаче съм щастлива. Щастлива съм, защото въпреки съня си, въпреки своето тълкуване на символите от него, той беше просто сън. Отново съм си у дома, заобиколена от семейна топлина. Вън са моите приятели - искрени или не, те са мои приятели - с тях се забавлявам, с тях плача, те са и близо и далече от същността ми. Когато не мога да променя нещо, аз го приемам каквото е. Лично, професионално поприще - за да се докажа, трябва да се боря. Но аз сама си го избирам, сама  постигам всичко с помощта на много труд и постоянство.

      Защо ли точно в съня си изникна това прозрение? Защо ли трябва да „измина” пътя през пустинята, за да разбера себе си. Та нали аз съм човек като всички останали  и имам своите прищявки, капризи и самовглъбения. Изпитвам същите чувства. Колкото повече мисля, толкова повече се обърквам. Монтен беше казал, че умът се заблуждава, само когато се напряга. И наистина спирам да мисля - все пак всичко беше само сън, но така истински... Поглеждам през прозореца, а навън вече не вали, а слънцето отново жарко напече...