12 янв. 2005 г., 11:58
Разпра с времето
2256
0
0
3 мин за четене
Имах малко време днес .... глупости, времето ме имаше за малко...
Спрях се, защото нещо вече съм много изморена или просто ме домързя да се опитвам да му се изплъзна и да избягам от неговите пипала....
Днес му се отдадох ... Пуснах го в мен и то доброволно. Обикновено не можем да се разберем - аз искам пропуск, а то все няма. Връщам го да си намери, то търси, търси и се връща пак без пропуск....
Пита ме:
- Кажи ми какъв е пропускът да вляза в теб и да живееш с мен за малко, поне за малко...
- Малко ли?! Че ти изобщо не си наясно какво е малко време, ти имаш някаква друга измерителна скала, която изобщо не отговаря на моята, и твоето малко за мене е цяла вечност, а аз не искам да я прекарвам, подчинявайки ти се.
- Не, не, няма да ми се подчиняваш, просто ме пусни в теб, в живота ти за мъничко. Ще видиш, че не е толкова зле, аз съм ти приятел, живея с хората, аз съм тяхната история, тяхното настояще и бъдеще... Ти не можеш да бягаш постоянно - все ще се предадеш и тогава ще ти е по-тъжно, защото изведнъж ще видиш много минало, объркано настояще и неясно бъдеще...
- Виж, спорът е безмислен! Не искам да те допусна до себе си, ти си крадец на мигове и се храниш с тях, без да си мръднеш стрелките, за сметка на хората, при които те не спират... Живеем, изживяваме много неща, мигове на болка, смях, възбуда, любов, нежност, всички лигави моменти – ти ги взимаш и ги отнасяш в миналото, всички тъжни също, всички успехи и провали, всички възходи и падения, какво е това?! Егати – колко си ненаситно, Време! Храниш се с всякакви неща и си такъв чревоугодник, ох... Не си ли се замисляло, че в един момент ще влезеш само в себе си и ... какво ще стане тогава??? Върви си от мен, не се ли умори, не ти ли писна, няма да излезеш на глава с мен, така предизвикваш ината ми още повече...
- Стига, понякога си жестока... Не съм това, което казваш, освен това, вие хората ме създадохте такова. Знаеш ли колко хора искат да мине времето, защото им е скучно в някакъв момент, без дори да си дават сметка, че могат да живеят по-пълноценно и това зависи от тях... Знаеш ли колко хора казват "ще мине време и ще се оправиш"? За хората аз съм лекарство. Оставят спомените си в мен и продължават нататък, а аз поглъщам това, което ви е изхвърляте... Не разбираш ли? Та аз дори мисля, че съм полезно! Вие ме направихте такова, и аз не крада от вас, просто вие не цените моментите си и ги захвърляте наистина лесно.... Само ако погледнеш какво е отстрани...
- Честно казано, осъзнавам, че си право за много неща, но не се занимавай с мен, остави ме да се надишам и натичам на воля, остави ме да те надбягам и да си откъсна от цветята, преди да си ги стигнало и да са прецъфтяли. Остави ме да легна на тревата, преди да е поникнала в съзнанието на всички останали, остави ме да се кача на дървото, на върха му , преди да е пораснало, остави ме да се насмея на себе си преди да съм забравила как става, и че е полезно да го правя... Остави ме да се наплача на хиляди места, които ме потрисат... Остави ме да наобичам хората, за които не ми стигаш никога... Остави ме, моля те! Някой ден ще влезеш в мен дори без пропуск, някой ден ще те повикам сама. Пропускът ще бъде желанието ми да се спра и да поспя малко и тогава ще влезеш спокойно в мен, ще ме оплодиш със стотните, които ще растат в утробата ми докато не родя минутите и не започна да се грижа за тях, да ги разпределям, да ги гоня, да ги търся, да не ги откривам, да ги пропускам, да ги превръщам в часове очакване или в мигове бягство... Ще дойде и този момент...
А сега имаш толкова храна - живей от нея... Когато си отида, ти ще останеш, както те е имало и преди да дойда... Живей с хората, а не против тях...
- Ами аз това искам, – каза Времето – но те не ми позволяват!
Спрях се, защото нещо вече съм много изморена или просто ме домързя да се опитвам да му се изплъзна и да избягам от неговите пипала....
Днес му се отдадох ... Пуснах го в мен и то доброволно. Обикновено не можем да се разберем - аз искам пропуск, а то все няма. Връщам го да си намери, то търси, търси и се връща пак без пропуск....
Пита ме:
- Кажи ми какъв е пропускът да вляза в теб и да живееш с мен за малко, поне за малко...
- Малко ли?! Че ти изобщо не си наясно какво е малко време, ти имаш някаква друга измерителна скала, която изобщо не отговаря на моята, и твоето малко за мене е цяла вечност, а аз не искам да я прекарвам, подчинявайки ти се.
- Не, не, няма да ми се подчиняваш, просто ме пусни в теб, в живота ти за мъничко. Ще видиш, че не е толкова зле, аз съм ти приятел, живея с хората, аз съм тяхната история, тяхното настояще и бъдеще... Ти не можеш да бягаш постоянно - все ще се предадеш и тогава ще ти е по-тъжно, защото изведнъж ще видиш много минало, объркано настояще и неясно бъдеще...
- Виж, спорът е безмислен! Не искам да те допусна до себе си, ти си крадец на мигове и се храниш с тях, без да си мръднеш стрелките, за сметка на хората, при които те не спират... Живеем, изживяваме много неща, мигове на болка, смях, възбуда, любов, нежност, всички лигави моменти – ти ги взимаш и ги отнасяш в миналото, всички тъжни също, всички успехи и провали, всички възходи и падения, какво е това?! Егати – колко си ненаситно, Време! Храниш се с всякакви неща и си такъв чревоугодник, ох... Не си ли се замисляло, че в един момент ще влезеш само в себе си и ... какво ще стане тогава??? Върви си от мен, не се ли умори, не ти ли писна, няма да излезеш на глава с мен, така предизвикваш ината ми още повече...
- Стига, понякога си жестока... Не съм това, което казваш, освен това, вие хората ме създадохте такова. Знаеш ли колко хора искат да мине времето, защото им е скучно в някакъв момент, без дори да си дават сметка, че могат да живеят по-пълноценно и това зависи от тях... Знаеш ли колко хора казват "ще мине време и ще се оправиш"? За хората аз съм лекарство. Оставят спомените си в мен и продължават нататък, а аз поглъщам това, което ви е изхвърляте... Не разбираш ли? Та аз дори мисля, че съм полезно! Вие ме направихте такова, и аз не крада от вас, просто вие не цените моментите си и ги захвърляте наистина лесно.... Само ако погледнеш какво е отстрани...
- Честно казано, осъзнавам, че си право за много неща, но не се занимавай с мен, остави ме да се надишам и натичам на воля, остави ме да те надбягам и да си откъсна от цветята, преди да си ги стигнало и да са прецъфтяли. Остави ме да легна на тревата, преди да е поникнала в съзнанието на всички останали, остави ме да се кача на дървото, на върха му , преди да е пораснало, остави ме да се насмея на себе си преди да съм забравила как става, и че е полезно да го правя... Остави ме да се наплача на хиляди места, които ме потрисат... Остави ме да наобичам хората, за които не ми стигаш никога... Остави ме, моля те! Някой ден ще влезеш в мен дори без пропуск, някой ден ще те повикам сама. Пропускът ще бъде желанието ми да се спра и да поспя малко и тогава ще влезеш спокойно в мен, ще ме оплодиш със стотните, които ще растат в утробата ми докато не родя минутите и не започна да се грижа за тях, да ги разпределям, да ги гоня, да ги търся, да не ги откривам, да ги пропускам, да ги превръщам в часове очакване или в мигове бягство... Ще дойде и този момент...
А сега имаш толкова храна - живей от нея... Когато си отида, ти ще останеш, както те е имало и преди да дойда... Живей с хората, а не против тях...
- Ами аз това искам, – каза Времето – но те не ми позволяват!
© Кая Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
