Сресах дългите си коси и ги оставих разпилени да покриват раменете ми, отавих
ги, за да се сбогувам с тях. След миг взех ножиците и започнах да кълцам на
посоки... кратко сбогуване беше. Спрях и отново се огледах, попипвах накъцаните
си стърчащи коси. Стоях дълго и гледах отражението си в огледалото - криво и
размазано, прекрасно отражение... Често се гледах в огледалото... не беше от
суета... точно обратно. В огледалото намирах точно този човек, когото исках да
мразя. Забравих детството и любовта. Замених деня с ноща. Освободих душата си от
спомени, от прошки, от сълзи и обещания. Освободих ума си от терзания, мечти,
болезнени амбиции. Убих ги! Пощадих само страха. Изплувал от мъглата вече не
беше сив, а се открояваше бездънно черен... Страхувах се да кажа това, което
трябваше да изкрещя! Простете ми! Извърших първото си убийство! Убих човешкото у
себе си !