Страхувах се от мига, в който ми каза, че ще си дойдеш
и страхът, и безсънните нощи се оказаха не напразно.
Ти все ме питаше какво ми има и аз все ти казвах, че ме е страх,
страх ме е, че няма да си дойдеш.
На всека мой наивен и така влюбен въпрос: "Обещай ми, че ще си дойдеш",
ти ми казваше, че това е глупав вапрос и разбира се, че ще си тука след 2 месеца...
Но ето, че идва и денят, в който разбирам, че май наистина беше прекалено хубаво, за да е истина,
да е истина, че ще те видя пак толкова скоро.
И ето, аз пак стоя сама в моята тъмна стая и не виждам смисъл да се усмихвам. Всичко се срути и 
всичко пак е черно... Дали осъзнаваш колко много значиш за мен и как ме убиваш малко по малко 
с всеки изминал ден, в който не си до мен?...
И какъв смисъла аз да съм тука като знам, че няма да те има...
Има ли смисъл нещо вече, щом няма да си дойдеш? Мисля, че не... Така силно боли и така силно искам да си тука, че от мислене чак се побарквам...