Беше 2004 година. Той беше от моя клас, имаше прекрасен характер и всички му бяха приятели, но за жалост съдбата беше несправедлива с това тринадесетгодишно момче.

Прекрачих прага на стаята, където бе той, постепенно идваше и моя ред да се докосна до него. Съзрях го... Видях тези застинали очи, посиняло, безжизнено лице. Почувствах огромна болка, страданието и безсилието ме завладяваха с всяка секунда. Зави ми се свят и едва успях да сложа цветята на трупа на Младен. Не! Не можех да повярвам... Излязох навън, цялата треперех, чувах плача на близките му  навсякъде около себе си, усещах болката във всяка частица от въздуха, който вдишвах. Не бе възможно да е истина това, което бе около мен. Но уви, това бе самата действителност - тежка и ужасяваща. Опрях се на рамото на един приятел и заплаках. След неизвестно колко време сълзите спряха, но болката продължаваше да е в мен - дълбоко там в сърцето ми. Исках да блъскам, да удрям, да крещя: "Не, той е жив! Всеки момент ще се събуди!"

Започнах да си задавам отново онези въпроси за живота: "Защо сме тук? Защо живеем? Какво всъщност е животът? А смъртта? Как може това младо момче да си отиде? Как?!"

Всичко ми се струваше безсмислено. Какво е животът? До тогава ми се струваше просто един филм, който има начало, различни сцени и край. Там умират лошите, а добрите побеждават, но в реалния живот не е така.

Какво е смъртта? Просто един миг от вечността, в който ти спираш да дишаш, може би усещаш болка и дори си спомняш за нещо или някой.

Майката на Младен бе в истерия. Тя викаше през сълзи: "Не, синко! Не мога да те дам!" Никога няма да забравя думите и. Болката, причинена от смъртта, загубата на най-скъпото в живота ти, те убива...

Миг преди близките му да се разделят с него, бе кулминацията на раздялата. Те - баща му, майка му, брат му, баби и дядовци се снижаваха над леденото лице, говореха му и го умоляваха плачейки. Усещах всяка тяхна сълза как се стича по лицето ми и влиза под кожата ми... Отиде си една добра душа.

Изминаха часове, дни, години от този черен и ужасен ден. Но аз още размишлявам над смисъла на живота и какво оставяме след себе си. Първо мислих над това, че  хората бързо те забравят. След това мислих върху темата, че човек трябва да остави нещо след себе си, с което да се гордее да се чувства така сякаш е помогнал на цялото човечество, но пък и осъзнах, че дори и да се стараеш, хората около теб може да не го оценят. И - Защо живеем? Мисля, че животът е една нишка, която с времето се оплита, преплита, докато не се скъса.

Може би, когато се сблъскаш със Смъртта, си спомняш само хубавите моменти от живота; всичко, което си научил и си предал знанията си на някой твой приятел или дете. Тогава може би човек осъзнава, че си е струвало да живее.

Често споря за това, че всеки трябва да остави нещо за идните поколения, за хората след него. Но какво можеше да остави това тринадесетгодишно момче? Обръщам се към себе си - Какво мога аз да оставя? Може би - добрина, любов, разбиране, доверие, усмивки, радост... нима е малко? Но кой би ме запомнил мен и още по-малко какво съм направила.

Животът - това е един голям шанс за нас да покажем същността си, да позволим на околните да ни опознаят по-добре, да покажем намеренията си. Но както всеки знае, всяко човешко същество си отива от тук, точно когато не очаква. За това трябва да ценим всяка секунда, прекарана с любим човек, всяка прегръдка, целувка, трябва да се стараем животът ни да е повече изпълнен с радост и щастливо изживени мигове, отколкото с горчиви спомени, лоши думи и постъпки.