Беше 2004 година. Той беше от моя клас, имаше прекрасен характер и всички му бяха приятели, но за жалост съдбата беше несправедлива с това тринадесетгодишно момче.
Прекрачих прага на стаята, където бе той, постепенно идваше и моя ред да се докосна до него. Съзрях го... Видях тези застинали очи, посиняло, безжизнено лице. Почувствах огромна болка, страданието и безсилието ме завладяваха с всяка секунда. Зави ми се свят и едва успях да сложа цветята на трупа на Младен. Не! Не можех да повярвам... Излязох навън, цялата треперех, чувах плача на близките му навсякъде около себе си, усещах болката във всяка частица от въздуха, който вдишвах. Не бе възможно да е истина това, което бе около мен. Но уви, това бе самата действителност - тежка и ужасяваща. Опрях се на рамото на един приятел и заплаках. След неизвестно колко време сълзите спряха, но болката продължаваше да е в мен - дълбоко там в сърцето ми. Исках да блъскам, да удрям, да крещя: "Не, той е жив! Всеки момент ще се събуди!"
Започнах ...